Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Сутринта машинописката бе работила като луда, за да напечата жалбата и преписите. След което се подготвяха три копия — оригиналното оставаше при прокурора, едно копие отиваше в канцеларията, за да бъде включено в списъка на определените за разглеждане дела и едно се пазеше за адвоката на защитата.
Пулиъс не само първа се бе сдобила със своето копие, но и явно беше убедила в канцеларията да го включат за разглеждане още същия ден, рано следобед.
Към обяд температурата на Ребека спаднала, пъпчици се появили по цялото й тяло. Иначе
Харди се върна от обяд — ребърца в „Лу“. Газирана вода. Изигра три игрички на Двайсет със стреличките и до третата игра вече заковаваше по две числа на път, а понякога и трите. За десети път се замисли дали да не се запише за Градския турнир по хвърляне на стрелички. Някой ден наистина щеше да го направи.
Взе една черна папка стри метални скоби и започна да надписва различни етикети. Полицейски рапорт. Инспекторски доклад. Заключения на следователя. Съдебен лекар. Аутопсия. Свидетели. Процедурата, като изключим съдебния лекар и аутопсията, не беше кой знае колко по-различна от предварителното изслушване — доказателството си е доказателство. Процесът си е процес.
Тук имаше и един определено нов етикет, независимо че беше в личната папка на Харди — „Преса“. Върна се и изряза всички материали на Джеф Елиът до днешна дата. Повечето престъпления в големия град не стигаха до страниците на вестниците. Това обаче вече беше на първа. Харди реши, че след ден-два и името на Пулиъс ще се появи във вестниците и искаше да го има в архива си.
Сутринта още не бе напреднал кой знае колко по рапортите на Глицки, когато въпросът с пистолета — онзи, дето не беше видял в сряда — го бе накарал да спре и да зареже всичко. Търсил си бе извинение да изпусне част от парата, да се разкара от кабинета си. Е, вече го бе направил. Обади се да провери как е детето му, наобядва се хубаво. Време беше да се залавя за работа. Отново отвори папката, обърна на разпита на първия свидетел, свален без всякакви поправки от аудиолентата.
„Три, две, едно. Говори инспектор Ейбрахам Глицки, номер на звездата 1144. В момента се намирам в кабинета на яхтклуба при «Голдън Гейт», форт Пойнт драйв 3567. С мен е един господин, удостоверил самоличността си като Томас Уодъл, 4/19/68. Този разпит се провежда съобразно разследване по дело номер: 1065882. Датата е 27 юни 1992, събота, два и петнайсет часа следобед.
В: Спомняте си, че заключихте «Елоиз» заедно с г-н Харди?
О: Точно така. Преди това не беше заключена.
В: Просто е била оставена отключена?
О: Непрекъснато се случва. Когато забележим, ги заключваме, но не проверяваме редовно.
В: Ала сте я заключили тогава, в сряда вечерта?
О: Сигурен съм. Когато идва човекът от прокуратурата, след това.
В: Беше сряда.
О: Да.
В: А видяхте ли някой друг да се качва на борда на яхтата, на «Елоиз»?
О: Не, не съвсем. Нали вие вече бяхте тук, когато дойдох в петък. Искате да кажете, освен това?
В: Точно така. Какво имате предвид с това «не съвсем»?
О: Ами, знаете ли,
В: Приятелката му ли?
О: Така де, японката. Идвала е няколко пъти. Веднага я познах.
В: Това е снимка на жена на име Мей Шинтака. Познавате ли я?
О: Да, това е тя. Мина май в четвъртък вечерта, видях я на понтона.
В: Към колко часа стана това?
О: Беше още светло. Може би седем, седем и половина.
В: Какво правеше тук? Говорихте ли с нея?
О: Не. Не знам. Мина покрай будката, докато се занимавах с други хора, отиде до втори док при «Елоиз», постоя около минутка, после, когато свърших и погледнах натам, вече си бе отишла.
В: Качвала ли се е на яхтата?
О: Беше заключена.
В: Знам, че е била. Може да е имала ключ.
О: Не знам, предполагам, че е възможно. Не знам. Не я видях повече и по-късно, когато отидох да проверя, яхтата си беше все така заключена. Вътре я нямаше.
В: Откъде знаете?
О: Ами, ключалката е отвън. Не можеш да влезеш и да заключиш вратата отвътре. Така че, ако е била вътре, нямаше да е заключено.
В: Но в действителност не сте я видели да си тръгва?
О: Не, сър, но не съм и гледал. Хора минаваха непрекъснато. Свързах я с г-н Неш, чак след като си беше тръгнала.“
Харди не знаеше точно защо, но не се радваше особено на възможността да събира пирони за ковчега на Мей. Тя вече не беше негова, може би това бе причината. Принадлежеше на Елизабет Пулиъс. А колкото повече се задълбочаваше в делото, толкова повече пирони намираше.
Версията на Глицки — че Мей се бе върнала на „Елоиз“, за да си вземе пистолета, защото той бил единственото реално съществуващо доказателство, което я свързвало с престъплението — започваше да изглежда твърде вероятна. И, разбира се, твърденията й, че двамата с Оуен Неш щели да се женят, бяха напълно нелепи.
Той заобиколи бюрото и разсеяно отново сграбчи стреличките си. Вратата му беше затворена и той ги хвърли, без да се цели, без да обръща внимание къде ще попаднат. Използваше стреличките си, както гърците използвали броеницата си.
Четвъртък, двайсет и пети, денят, в който материалът на Елиът свързваше Оуен Неш с „Елоиз“ и Мей. Същият този ден тя си бе купила билета (без връщане) за Япония и бе отишла, най-вероятно, да си вземе пистолета. Но не беше успяла.
Защо толкова много му се искаше да не го е направила?
Реши, че вероятно беше, защото повечето от подсъдимите, с които се разправяше в останалите си дела, бяха от онзи тип хора, от които очакваш да правят лоши неща. Мей Шин, когато я видя в ареста, изобщо не спадаше към тях. Тя открито бе говорила с него, докато не се появи Фримън, без да я е грижа за правата й, така както се очакваше да се държат невинните хора, докато не откриеха как работи системата.
Харди беше склонен да повярва, че лъже, но ако лъжеше, правеше го много добре. Знаеше, че и такива хора съществуват. Просто не се бе натъквал на много от тях сред изметта, с която работеше — лъжци бол, но добри лъжци — рядко.