Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Следял историята във вестниците. Когато събота сутринта прочел за арестуването й, разбрал, че трябва да й помогне, че ще има нужда от адвокат, че на една японка, любовница на известен и влиятелен човек, ще й бъде много трудно да се защити пред строените в боен ред държавни институции. Сега, след като говорил с нея вече имал и преимуществото да вярва, че е невинна.
— Но аз не съм в състояние да ви платя.
Той повдигна рамене, отпи тъжно от собственото си вино. Пердето на сепарето бе дръпнато. Обсъждали бяха това и преди. Беше се опитал да я убеди, че се заема с делото й безвъзмездно. От време на време, беше й казал той, човек просто прави някои неща, защото така трябва.
— Щом като аз не мога да ви лъжа и вие не трябва да го правите.
— Мей, защо да те лъжа?
Тя постави чашата си на масата, завъртя я, без да сваля очи от него. Най-накрая той не издържа и започна да се смее сам на себе си.
— Добре — отвърна. — Добре, но мотивът никак не е ласкав.
— Изминалите няколко дни също не бяха — отвърна тя.
— Да, не бяха — Фримън отпи глътка вино, после си пое дълбоко въздух и започна: — Знаеш ли, че допреди десетина години на адвокатите не им беше позволено да се рекламират? — тя кимна. — Дори и сега, когато по принцип е законно, все още не е особено добре за практиката ти, освен ако не се занимаваш с бракоразводни дела, шофиране в нетрезво състояние или обезщетявания при катастрофи. Искам да кажа, че това до известна степен те поставя в доста неизгодно положение на пазара. Добрите адвокати не се рекламират, защото нямат нужда да го правят, а ако имат нужда, тогава значи не са добри — имаше приятна усмивка, изразително лице. Искрени кафяви очи и покрита с гъста, тъмна коса глава. — Получава се един порочен кръг.
— Аз като реклама ли се явявам?
— Останах със седем съдружници. Трябваше да освободя трима за последните дванайсет месеца. Положението е катастрофално. Това е доста шумно дело. Оуен Неш беше много известен човек.
Не я изненада. Бе достигнала до стадия, в който, мислеше си тя, вече нищо не би могло да я изненада. Поне знаеше.
Но при споменаването на името на Оуен, върху нея се спусна сянка. Не искаше да седи тук, да пие вино, да се наслаждава на храната.
— Не съм го убила аз, Дейвид.
Той я потупа по ръката през масата.
— Разбира се, че не си.
Той не й вярваше. Каза й го още в събота, преди дори да бяха говорили, преди изобщо да бе видял доказателствата на обвинението — нямало значение, дали е убила, или не Оуен Неш, той щял да я отърве.
— Но аз не съм го убила!
Той любезно я накара да замълчи, като сложи показалец върху устните си.
— Трябва да призная, че има много малко доказателства, че ти си го направила.
— Ами завещанието?
Той махна с ръка.
— Завещанието. Завещанието ли те е накарало да се качиш на яхтата? То ли ти е предоставило възможността да убиеш Оуен? То ли ти е осигурило средствата? Била си си у дома, нали? — тя кимна. — Добре тогава. Ще докажем, че си си била у дома. Завещанието, както и останалите така наречени, доказателства, нямат абсолютно никаква връзка със случилото се. С какво разполагат? Завещанието? Билетът до Япония?
— Но аз мислех, че полицията ще…
— Разбира се. Естествено — той изпразни бутилката в чашите им и продължи с речитатива си. — Няма веществено доказателство, което да те свързва с пистолета, нито доказателства, че ти си дръпнала спусъка — той вдигна пръст, за да я спре. — Никакво „но“. Както виждаш, няма факти, въз основа на които да се води дело. Няма нищо, което може да докаже, че ти си го извършила. Дори не виждам как изобщо ще се стигне до процес. На предварителното изслушване изтъкваме расовата дискриминация, съчетана с професията ти… Наистина доникъде няма да стигнат. Просто не разполагат с никакви неопровержими доказателства.
Мей
Тя напълни ваната и потъна в горещата вода, като се остави на спомените си. Мислеше си, че именно близостта на смъртта ги бе върнала двамата с Оуен отново към живота.
Първите няколко седмици бяха неразделни — тя си отмени срещите с всички останали клиенти. Тогава още не знаеше кой е Оуен, не знаеше, че има пари. Всичко, което знаеше, бе, че той я караше да усеща нещата: това, че съществуваше връзка между душата и тялото й, която тя бе изгубила много отдавна и която сега, когато си я беше възвърнала, независимо за колко кратко, възнамеряваше да задържи.
Имаше странни изблици — връзваха се един — друг, завързваха си очите, опитваха всякакви пози и всички отвори на тялото. Излизаха навън в два сутринта и го правеха на тротоара. Бръснеха се един — друг. Той я ближеше с мед и шоколад и веднъж с чесън, който гореше повече и по-дълго от испанска муха. Оуен си имаше своите вкусове.
Като мъж, също така, бе в страхотна форма. Едър, с огромен гръден кош, стегнат навсякъде. Смесваше уиски, вино и бренди и взимаше хапчета, за да заспи. Постепенно започна да осъзнава, че си вършеше работата от дома й — телефонните обаждания посред онова, което правеха, споменаваше Уил, грижеше се за проблемите на дъщеря си. Водеше истински живот там, някъде навън, но този живот не заставаше помежду им.
Не го разбираше съвсем. Просто знаеше, че по някакъв безмълвен начин бяха заедно във всичко това, намираха нещо, нещо съществено и за двамата, за да продължат нататък. Не беше сексът или поне не беше само сексът.
Тя си бе изкарвала прехраната със секс в продължение на петнайсет години и той изобщо не бе оказал сериозно въздействие върху й. Животът й, дори професионалният, се бе развивал някъде далеч от нея. Любеше се с клиентите си, но не всеки път, когато се срещаше с тях. Когато имаха нужда от това — както можеше да се предположи в мисионерската поза след първите няколко пъти — тя беше насреща. Често не им ставаше. Понякога искаха да се гушнат, да лежат и да говорят.
Също така им приготвяше и вечери. Скариди в сос от бренди, сурови стриди, бон филе и „Каберне“. Превърна се в страхотна кулинарка. Пееше за тях, свиреше им на пиано, докато те си стояха с бърбъна или джина, предоставяше им компанията или бягството, или пък известната доза романтика, които не откриваха по домовете си.
Но Оуен — Оуен не беше като останалите. И не само заради апетитите му. Не живееше в кротко отчаяние. Не търсеше нито отмора, нито спокойствие, нито пък гланца на изтънчеността отгоре върху вулгарността на света. Виждаше нещата такива, каквито бяха и дори повече, виждаше себе си, такъв какъвто беше.
Никакви преструвки. И тя беше напълно съгласна с него. Забравата — сексът — сексът беше единственият път, който и двамата познаваха по-добре, за да стигнат до нея, за да навлязат отдолу под кората. Нещо назряваше отвътре, у всеки един от тях, заплашваше да избухне, ако не бъдеше освобождавано от време на време да избие над обвивката.
Беше сутрин, рано преди изгрев-слънце. Небето просветляваше на изток, но над океана все още бе тъмно.
Мей Шин бе станала преди час, разхождаше се гола в тъмното. Отдръпна се от еркерния прозорец и се върна обратно през кухнята в спалнята, като пътьом се спря да вземе острия като бръснач нож за обезкостяване на месо. Оуен спеше на леглото, дишаше равномерно, легнал по гръб.