Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Мътните да го вземат! — каза Пулиъс.
Драйсдейл кимна.
— Да, мадам — отвърна той.
Когато Джеф Елиът откри в нотариата, че собственик на заложената като гаранция жилищна сграда е съдията от Върховния съд Андрю Фаулър, той бе повече от сигурен, че е ударил джакпота.
После, когато чу, че е пропуснал пресконференцията на Фримън — „Защо никой не ми се обади?“ — видя как всичко му се изплъзва.
Но в края на краищата, когато научи новината за излизането в пенсия на Фаулър, разбра, че си е осигурил
За Глицки това означаваше нещо съвсем друго — арестувал бе не когото трябва, а убиецът още се разхождаше на свобода. Беше в кабинета на лейтенанта си, Франк Батист, минаваше пет и дъвчеше леда, останал на дъното на пластмасовата чаша.
Въпреки, че единият беше с по-висок чин от другия, двамата мъже бяха приятели и знаеха, че политически игри, извън контрола както на единия, така и на другия, бяха продиктували повишението на Батист — все още се смятаха повече за партньори, отколкото за нещо друго.
— Имаш късмет, че върховните съдебни заседатели предявиха обвинение — каза Батист. — Това ще поохлади страстите.
— Но вероятно ще бъда даден под съд — Глицки намери място за чашата си върху претрупаното бюро на Батист. — Да видим, неправилен арест, полова дискриминация, расова дискриминация… Може би е по-добре още сега да ти предам значката си — не беше смешно, но и двамата се усмихнаха. Проява на чувство за хумор между полицаи. — Може би Лок няма да го оттегли.
Батист го погледна сериозно.
— Утре ще се разбере.
— Децата може и да бъркат.
— Можеше и мир да има по земята.
— Знаеш ли, Франк, голяма утеха си за неспокойната ми душа.
— Опитвам се — Батист си бе вдигнал краката върху бюрото, на коленете си държеше подложка за писане. Започна да си драска. — Е, как смяташ, да не би да се окаже идеалното престъпление? Аз лично мисля, че няма, защото имам предчувствие, че този не ще да се отърве. Не би ли могъл някой друг да го е направил?
— Възможно е. Никой не се вместваше и наполовина толкова добре, колкото Шин. — Глицки каза на лейтенанта си, че ще хвърли още един поглед върху деловата страна, г-н „Силикон Вали“, някой друг, който би имал полза, но доказателствата били оскъдни и нямало кой друг да бъде, след като не била Шин. Той запрати още лед в устата си и го сдъвка. — Знаеш ли, за пръв път си помислих, че може да имам случай с, нали се сещаш, свидетели, които вече не са в затвора, евентуално мотив, различен от липса на въображение.
— Може би догодина — отвърна Батист. — А междувременно все още имаме един много важен мъртвец.
Харди се обади на Селин, когато се върна от кабинета на Драйсдейл — каза си, че тя поне заслужава да бъде сред първите, които ще разберат, че убиецът на баща й още е на свобода.
Откри я в „Силни тела“, пак тренираше. След като й съобщи, за известно време в слушалката чуваше само шума наоколо — дънещата музика, инструментите за изтезания. Най-накрая тя го попита какво иска да каже.
— Искам да кажа, че алибито на Мей се потвърждава. Не е била на „Елоиз“ с баща ти.
— Но какво означава това?
— Означава, че не го е убила, Селин — изчака, без да я пришпорва, още една минута. — Селин?
Добре, помисли си, изпълни дълга си. Сега й кажи, че ще я държиш в течение за развитието на нещата и затваряй. Просто затвори, иди си у дома и изведи Франи.
— Е, какво ще правим сега? — попита го тихо Селин, шокът прозираше в гласа й. — Мога ли да те видя?
_Не, зает съм. Какво ще кажеш да дойдеш утре в прокуратурата?_
— Добре — отвърна той.
Срещнаха се в „Пери“ на „Юниън“, ресторант в класическия смисъл — хубава храна, големи напитки, предразполагаща атмосфера.
Въпреки че косата й още бе мокра, прибрана назад с тюркоазна на цвят лента, тя беше намерила време да се гримира. Но някак си. Харди откри, че физическото й присъствие не е чак толкова завладяващо, както преди. За пръв път я виждаше, от първата им среща, във вид, в който очертанията на тялото й — под торбестия морав пуловер и черните широки панталони — не се набиваха на очи. Благодарен беше за това.
Едва бе започнало да се смрачава, а мястото вече беше претъпкано. Тя стоеше близо до входа, който беше от страната на една малка уличка, с портокалов сок в ръка и разговаряше с някакъв мъж, горе-долу на възрастта на Харди, въпреки че беше по-висок, по-як и по-добре облечен. Когато Харди влезе, лицето й грейна, тя се запъти към него и го целуна бързо по устните. Хвана го за ръка и се извърна — мъжът вече се бе отправил към бара.
— Казах му, че приятелят ми всеки момент ще дойде, но нали знаеш как става по тези места. Сама жена е удобен прицел за всеки. — Не пускаше ръката му. — Ела, да видим дали ще можем да си намерим маса.
— Не мога да ям, Селин. Отивам си вкъщи.
Тя престана да го дърпа, но продължи да го държи за ръка.
— Искаш да кажеш, че ще ме оставиш сама тук? Няма да оцелея и пет минути.
— О, ще оцелееш, стига да поискаш.
Друга страна от характера й, малко по-човешка, следа от чувство за хумор. Тя наистина имаше собствен живот, за който той нищо не знаеше.
Една двойка освободи масата си на две крачки от тях и Харди поведе Селин към нея. Сервитьорът се появи и той си поръча газирана вода. Можеше да усети топлината на бедрата й там, където се допираха до неговите.
— Винаги ли си сама? — попита я Харди. — Всеки път, когато те видя, си сама.
— Грешиш. Всеки път, когато ме видиш, съм с теб — тя се отдръпна от него. — Защо искаш да знаеш? Ти си женен.
— Да, женен съм — отвърна той. — Просто се чудех.
Тя го прие.
— Не се чуди. Това има ли нещо общо с баща ми?
Той опита, но не успя да намери някаква връзка.
— Не, мисля, че няма.
Селин се пресегна към портокаловия си сок, отпи и притисна чашата с две ръце в скута си.