Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Реших, че след като въпреки всичко се падна на мен, добре тогава, значи така е било писано. Нали знаеш, ще има предразсъдъци за това, че е японка, заради професията й. Поне мога да й осигуря равни шансове. Бих могъл да й помогна. Може да се върне отново при мен. Нямаше причина всичко това да излезе наяве. И сега няма. Не бих пречил на правосъдието, Диз. Никога не бих го направил.
На Харди му се искаше да му каже, че вече го е направил. Вместо това заяви:
— Подобни рационални обяснения вероятно биха изключили вероятността от лишаване от съдийски права, Анди, но ние и двамата с теб знаем, че въпреки това е неетично. Познаваш подсъдимата — по дяволите, бил си
— Ако го направя, ще се наложи да изтъкна някаква причина, а аз не мога да го направя.
Бирата на Харди беше свършила. Той вдигна халбата си, видя и я остави на масата.
— Можеш да се пенсионираш.
— Сега, без предизвестие?
— Процесът няма да се гледа утре, Анди. Има достатъчно време. Ще бъде прехвърлен на друг. Телефонните извадки не са свързани пряко с убийството. Полицията искаше само двайсети юни. Не е нужно и останалото да е там.
Това също не беше етично и Харди не бе сигурен дали може да го направи. Досието беше държавен архив. Да се фалшифицира, да се укриват потенциални доказателства — дори и ако отношението им не е свързано с делото — се смяташе за углавно престъпление. Въпреки, че той не казваше, че ще извади разпечатките с по-раншна дата от досието. А щом не го беше казал изрично, не го бе казал изобщо. Такава беше играта и Анди Фаулър също играеше по нейните правила.
Харди, независимо от дилемата къде да тегли чертата между личната лоялност, и общественото доверие, знаеше, че трябва да накара Фаулър да се откаже от делото и нямаше намерение да бие барабана за случилото се. Ако една благородна лъжа можеше да постигне и двата резултата, мислеше си той, тогава заслужаваше си да бъде изречена. Но можеше и да не си заслужава. От колко малки грехове се състоеше смъртният грях? Колко ангелчета можеха да танцуват на главата на топлийка?
— Дизмъс, аз съм само на шейсет и две, не съм готов да се оттегля…
— Знаеш ли, Анди, не гледай само лошото, виж и преимуществата. Поне репутацията ти ще остане ненакърнена. Може да те призоват във федералния съд.
И двамата кисело се усмихнаха на това. Отправяха последно предупреждение, светлините бяха запалени, музиката намалена.
Налагаше се Харди да пришпори малко нещата.
— Трябва да знам до утре сутринта, Анди. Наистина съжалявам.
Фаулър го потупа по рамото.
— Аз съжалявам, че те поставих в толкова неловко положение, Дизмъс, макар да се радвам, че точно ти разбра. Всеки останал…
— Анди, приятели сме от отдавна, но в този случай аз съм всеки останал. Просто ти давам един ден, за да поправиш недоглеждането си. Но то трябва да бъде поправено, по един или по друг начин. Искам да сме наясно по този въпрос.
Съдията отново беше спокоен, проумял бе как стоят нещата.
— Ясно е, Диз. Напълно. Не се тревожи.
34
Дейвид Фримън си имаше традиция, която спазваше още от времето, когато беше студент в правния факултет. Винаги, когато отбележеше — според него — безусловна победа, да го отпразнува незабавно. Теорията му беше, че никога не знаеш кога и дали ще спечелиш нова и е по-добре да се насладиш на всяка капчица от удоволствието на тази, която ти е паднала, преди да е потънала в реката на твоето минало.
Затова вторник вечерта, след като се уговори с момчетата и баща им да се срещнат в един и половина на следващия ден за пресконференция в неговата кантора, той си извика такси и се върна обратно във „Феърмонт“.
След като си запази стая там, взе външния асансьор за ресторанта на покрива и си поръча бутилка коняк „Парадайз“, чашата, от който струваше дванайсет долара и петдесет цента. За бутилката се изръси триста и петдесет долара, но можеше да я задържи и да си я занесе у дома, трофей от добре свършената работа. Пристигна в ресторанта на покрива след десет и стоя, докато не го затвориха в два, като остави петнайсет сантиметрова вдлъбнатина в бутилката, докато седеше до един от обърнатите на север прозорци и наблюдаваше как градът блести под него — богаташ в собствения си замък.
Което обясняваше защо в девет и половина още не беше станал. Ако го бе направил, ако по някакъв начин се беше свързал с Крис Лок и го бе уведомил, че делото Мей Шин не може да влезе в съда, че алибито й е непоклатимо, тогава може би той щеше да спести на съдията от Върховния съд Андрю Брайън Фаулър главоболието от обявяването на раншното му пенсиониране, влизащо в сила от първи септември.
Във века на компютрите Джеф Елиът смяташе това търсене на ръка на нотариални актове за една от най-излишните и досадни работи, които някога бе вършил. Вчера замъгленото му зрение, след като се бе ровил само два часа, го бе принудило да се откаже.
Сега, когато от три часа отново се занимаваше със същото — още нямаше обяд — вече се двоумеше дали наистина си струва. Беше премислил всевъзможни благовидни предлози, за да се откаже от търсенето, не на последно място от които, че тази Мей Шин лесно би успяла да събере достатъчно за първоначалната вноска по закупуването на недвижимо имущество на стойност 500 000 долара.
Спомняше си истории в „Плейбой“ и „Пентхаус“ за студентки, които започвали да проституират и изкарвали по десет хиляди долара на месец. Дори и да приемеше, че публикациите бяха преувеличени, той знаеше, че е напълно възможно за една проститутка от висока класа да изкарва по двеста долара на вечер, плюс всичките й нормални жизнени разходи. Така, че едно умно момиче би могло да спестява по четири хиляди на месец, което правеше по десет хиляди на година. Малко административна находчивост можеше да осигури прикритие по отношение на данъците — вътрешен дизайн, внос-износ, дипломиран сексуален терапевт.
Беше видял Мей Шин в съда с нейния ушит по поръчка костюм. Нямаше нужда да се изсилваш кой знае колко, за да си помислиш, че сама бе дала гаранции за собствената си гаранция — в края на краищата, разполагала бе с пари за таксата на Мори. Защо да не можеше да плати и цялата сума?
Ами ако не можеше?
И както винаги, именно тази вероятност го накара да продължи. Възможността, че под явното и правдоподобното може да се спотайва тайното, скритото, опасното — сензацията.
Чиновниците от нотариата можеха да бъдат малко по-отзивчиви. Но те бяха заети със собствената си работа, с посредниците при продажба на недвижими имоти, които виждаха по-често. Той беше един любопитен сакатляк, който дори не знаеше какво търси. Така че, подобно на добрите бюрократи навсякъде, чиновниците не проявяваха сами инициатива за нищо.
Но кривата на познанието даваше своите плодове. Дори и да познаваш добре града, Джеф още имаше какво да наваксва в това отношение — трябваше да свикнеш с методиката на самото търсене. Имаше огромни регистри с чертежи, които разделяха земята на участъци, които от своя страна като че ли нямаха много общо със сегашното състояние на района. На пръв поглед имената на улиците бяха безполезни за определянето в кой регистър — от повече от стотината — се съдържа твоята собственост. Но той усещаше, че кръгът се стеснява.