Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Ако някога се разбере, с мен е свършено. Дали тя ще проговори?
— Защо й е да го прави, особено след като ще я отърва? Няма сметка. Сега или когато и да било.
— Ще я отървеш ли?
— Разбира се. Няма никакви доказателства, Анди.
Съдията сниши гласа си.
— Но тя го е направила, Дейвид.
— Никой не може да докаже, че клиентката ми е убила някого. Ако може да се попречи на обвинението да използва сексуални нападки и расови инсинуации, тя ще бъде оправдана. От съществено значение е да се контролира тона в съдебната
Пурата беше догоряла и той щастливо дъвчеше края й. Добро изпълнение, с толкова сладък резултат, че почти му се искаше да затанцува жига, когато напусна кабинета.
Разбира се, от друга страна, Анди Фаулър, с когото винаги бе поддържал прекрасни отношения, си беше сложил главата в торбата. Анди не можеше да си направи отвод, без да признае за връзката си с Мей, а той нямаше да го направи. Прав беше, това щеше да сложи край на кариерата му, защото подобно разкритие в такъв напреднал етап от процедурата щеше да се окаже особено съкрушително.
Но той сам се бе поставил в това положение. Всеки сам си определяше късмета. Добър или лош. Анди беше голямо момче. Трябваше да си направи по-добре сметките.
Разходката беше отвела Фримън отвъд билото на Ноб Хил надолу по северния му склон. Подсъзнателно постепенно си даде сметка, че краката му го водят нанякъде и ги остави да вървят, накъдето искат. Бавно, без да бърза. Продължаваше да дъвче пурата.
Вечер ъгълът, на който живееше Мей, беше спокоен. Електричката не се движеше. Хълмовете наоколо бяха стръмни и хората, отправили се към Норт Бийн или обратно към Авенютата, предпочитаха някой от булевардите, „Бродуей“ или „Ван Нес“, „Го“ или „Гиъри“. Той пресече улицата, облегна се на витрината на френския кулинарен магазин и погледна нагоре. Светеше там, където знаеше, че се намира кухнята на Мей. Предната част на апартамента с еркерния прозорец беше тъмна.
От отсрещната страна на улицата, в сградата на г-жа Стрелецки покрай еркерния прозорец се мяркаха сенки и изведнъж Фримън си спомни четиринайсетгодишното момче на име Уейн Олред, което се бе скрило в килера, когато майка му избягала от апартамента и после бе излязло и застреляло баща си.
Хвърли угарката от пурата си в канавката. Не се чувстваше особено възмутен, че не беше проявил напълно усърдието си по-рано. Бе в края на един дълъг ден и той изобщо не беше хранил илюзии, че Мей е невинна. Всъщност, още не хранеше.
Но краката му, неговото подсъзнателно — каквото там беше — го бе довело тук и сега той знаеше защо. Прекоси улицата и натисна звънеца на номер 17, „Строс“. Домофонът изпищя в ухото му.
— Кой е?
Фримън се извини и набързо обясни.
— Десет часа вечерта е. Не може ли да почака до утре?
Той отново се извини и за миг му се стори, че няма да му се отвори парашута. Но тогава домофонът избръмча и Фримън спокойно започна да се изкачва по покритите с мокет стълби. Вратата беше открехната и Ник Строс се бе облегнал на касата, по бели чорапи и хавлиен халат. Едър мъж, много по-едър от Фримън,
— Съжалявам — повторно се извини Фримън. — Но става въпрос за човешки живот.
— Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?
Адвокатът се усмихна.
— Разбира се — това беше стандартната първа реплика на самозащита, толкова глупава, помисли си Фримън, колкото повечето човешки усилия. Сякаш — ако беше крадец или убиец — притежанието на шофьорска книжка щеше да го направи по-малко опасен, сякаш всички документи за самоличност непрекъснато, майсторски не се фалшифицираха или преправяха.
Но той я извади от портфейла си и я подаде. Носеше и визитки в един от вътрешните джобове на сакото си, даде на Строс и една от тях.
Мъжът отвори вратата, Фримън видя две момчета — в пубертета или малко по-малки — да седят едно до друго на дивана, опитвайки се да го зърнат. Той им махна приятелски с ръка и Строс го покани да влезе.
— Но вече ви казах, че не сме видели нищо.
— Добре, г-н Строс, всъщност ми казахте, че вие не сте видели нищо. Обещахте ми, че ще попитате момчетата и ще ми се обадите.
— Ако са видели нещо…
— Какво, татко?
— Секунда, Ник, разговаряме човека. Това е г-н Фримън, момчета. Синовете ми — Алекс, големия и Ник, голямото ми малко момче. Нали, Ник?
По-малкото момче, Ник, беше копие не само на името на баща си, но и на държанието му — предпазливо, внимателно. Фримън смирено бе бръкнал с ръце в джобовете си.
— Не искам да ставам нахален. Хората винаги забравят подобни неща. Просто е ужасно важно.
Строс направи някакъв жест, който Фримън прие за неохотно съгласие, той погледна към момчетата, после отново към Строс.
— Момчета, искате ли да ми покажете стаята си, ако баща ви не възразява?
По-голямото момче, Алекс, каза „разбира се“ и веднага скочи. Този беше авантюрист.
— Ами ти, Ник.
— Не. Ще почакам тук.
Фримън каза добре, но Алекс беше изключително добре разположен към него.
— Хайде, заек такъв, пилешко сърце, бебе такова.
— Алекс!
Но това свърши работа. Ник се изправи.
— Няма нищо, татко. Алек е такъв досадник — после към брат си: — Тъпанар! — Спомняйки си последния път, когато бяха видели китайката през телескопа…
На Ник Строс му харесваше в апартамента на баща му, на ъгъла на „Хайд“ и „Юниън“, особено след едномесечната екскурзия с майка му и Алекс, и онези малки задушни стаички в Европа. Първо на първо, апартаментът на баща му беше като за хора, два пъти по-голям от този на майка му във Ван Найс, с изронената хоросанова мазилка и белеща се боя, и коли, паркирани навсякъде, където би трябвало да има трева. Освен това, при баща им, отгоре не живееше никой — никаква г-жа Кътлър с двамата й сина и басът и барабаните не дънеха през тавана по цял ден и цяла нощ. Никакви свързани хотелски стаи, в които непрекъснато отсядаха всевъзможни хора.