Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Какво, по дяволите, става? — попита Пулиъс.

— Нямам ни най-малка представа. Сигурно пак си разменят съвети за борсата.

Джим Бланчърд от „Трибюн“ се приближи и докосна Елиът по рамото.

— Търсят те по телефона горе. Някакво момиче.

Джеф се опитваше да привлече вниманието на Харди, откакто беше обявено прекъсването. Знаеше, че имаше нещо гнило в цялата работа и трябваше да разбере какво става, особено след като от четвъртък вечерта не беше мислил и пет минути за нещо друго, освен

за Дороти Бърджес. Смяташе, че може да използва Харди, за да навакса, да навлезе отново във вътрешния развой на събитията, чиято нишка изглежда бе изгубил както по местните, така и по националните медии през дългите празници.

А явно сега, точно тук, в самото начало ставаше нещо между Фримън и Фаулър. Искаше да присъства, когато съдията се върнеше в залата, да разбере дали няма да бъде предоставено някакво обяснение.

Но Дороти — сигурно беше Дороти — бе по-важна. Щеше да има и други сензации. Не би разменил последните четири дни за нищо на света — нито за работата си, нито дори за това, да може отново да използва краката си.

Харди и Пулиъс явно спореха. Нямаше да измъкне нищо от тях, така че той сграбчи патериците си и тромаво се запридвижва през реда си в галерията и после през вратата.

В стаичката за репортерите вдигна слушалката.

— Джеф Елиът на телефона — каза той.

— Г-н Елиът. Обажда се Ивана Тръмп. Трябва да престанете да ме тормозите — Джеф се отпусна върху втория чин. Гласът на Дороти се сниши — Джеф, трябва да дойдеш тук. Няма да повярваш какво открих.

— Какво?

— Не съм сигурна какво точно означава, но Мори го нямаше цяла сутрин и най-накрая се хванах да напечатам документите по материала, върху който работиш, гаранцията на Мей Шинтака, нали така?

— Да. Е и?

— Трябва да дойдеш да видиш допълнителната гаранция към заема. Каза, че ти бил необходим някакъв документ за следа, нещо, от което да започнеш. Изглежда важно. Но предполагам, разбираш, че ще се наложи да ми платиш за информацията.

— Разбира се.

— Няма да е евтино.

Той се усмихна, спомняйки си бартерната система, която бяха разработили през празниците, за да измъкват тайни един от друг — тайни, които нямаха търпение да споделят.

— На твое разположение съм — отвърна той.

Анди Фаулър отново зае мястото си, удари с чукчето и отсрочи процеса за четиринайсети септември, девет и половина часа.

— Ваша светлост! — Пулиъс се изправи.

— Прокуроре?

— Може ли да се приближа?

Съдията кимна и й махна с ръка. Тя се запъти стегнато, без следа от обичайното полюшване.

— Какво има, Елизабет?

— Ваша светлост, с цялото ми уважение, обвинението би желало да разбере естеството на съвещанието ви с адвоката на защитата.

Фаулър, с непокътната тежест, погледна надолу от висотата на положението си. Личеше, че двамата не можеха да се понасят.

— С цялото ми уважение, прокуроре, онова, което правя в кабинета си, не ви влиза в работата.

Но — той се наведе, с кръстосани отпред ръце, — но вие сте права, трябва да избегнем всякакъв признак на неприличие. Смятате, че двамата с адвоката на защитата се споразумяваме тайно зад гърба ви, така ли?

— Разбира се, че не, Ваша светлост, аз…

— Но мислите, че може да се стори така на останалите. Оценявам загрижеността ви. Четете ли вестници, Елизабет? Гледате ли телевизия?

Пулиъс го зяпна.

— Да, Ваша светлост, от време на време.

— Тогава сигурно сте забелязали, че убийството на Оуен Неш се сдоби с далеч по-голяма от обичайната публичност.

— Да, Ваша светлост.

— Ами, докато следях случая през последната седмица, ми хрумна, че може би ще е трудно да осигурим справедлив процес в Сан Франциско. Бях почти сигурен, че адвокатът на защитата ще внесе иск за прехвърляне разглеждането на делото на друг окръжен съд. Но, както без съмнение забелязахте, г-н Фримън не подаде такъв иск. Исках да му изясня, че подобно стратегическо решение — ако породи нежелани резултати, — по-късно не би могло да бъде използвано като основание за обвинение в неправилно проведен съдебен процес. Това задоволява ли ви?

— Напълно, Ваша светлост, благодаря ви. Не съм искала да покажа неуважение към съда.

Фаулър си позволи една ледена усмивка.

— Разбира се, прокуроре. Оправдан въпрос.

След като Фаулър се оттегли, Пулиъс изтрополи от съдебната зала, като остави Харди да събира документите им и да я последва. Фримън се приближи до прокурорската банка и каза на Харди, че се надявал да нямало лоши чувства от първоначалната им среща в помещението за свиждане на ареста.

— Изобщо.

— Знаете ли, ако ми позволите един безплатен съвет, не бих препоръчал използването на малкото изпускане на клиентката ми, че е била на „Елоиз“. Тя всъщност не е била.

Харди се усмихна.

— Това изглежда спорно, нали?

Фримън беше бръкнал с ръце в джобовете си и бе преметнал небрежно крак върху ъгълчето на банката на Харди.

— Слушах касетата няколко пъти. По начина, по който се изразявате, ще излезе като подвеждащ въпрос. Това само би представило обвинението в лоша светлина и би ви поставило в неравностойно положение.

— Е, не бихме искали да се случи подобно нещо. — Харди приключи със събирането на документите и затвори куфарчето си — Благодаря за съвета — кимна той. — Ще го предам.

Харди започваше да свиква. Тези адвокати в съда играеха игри без всякакви правила, не се съобразяваха с абсолютно нищо. Как можеше Фримън да има наглостта да даде подобен съвет? За толкова зелен ли го мислеше, че да се хване на един така прозрачен блъф?

Но колкото повече Харди си мислеше затова, толкова повече му се струваше, че като че ли изобщо няма смисъл. Може би не беше блъф, а точно обратното. Което го правеше доста ефективен блъф ако бе така.