Неоспоримо доказателство

Лескроарт Джон

— Чакай малко. Това той ли е?

Харди се насили да отвори очи. Светлината от фенерчето го заслепи отново и той примижа. Появиха се сенки, можеше да ги различи. Ченгета.

Беше извадил късмет. Един от тях намери портфейла му, олекнал, на бордюра. Харди не бе върнал значката си на Лок. Ако държеше на нея, да дойде да си я поиска.

— Вие ли сте Дизмъс Харди? — попита единият от тях.

Предположи, че вероятно е кимнал, изсумтял или нещо подобно.

— Толкова ли е пиян, колкото вони?

Усети солен

вкус в устата си. Вдигна ръка към лицето си, напипа засъхналата кора. Погледна надолу. Белият му пуловер беше сплъстен от съсирената кръв.

— Аз съм Харди — каза той.

Изправиха го. Болеше го, гадеше му се.

— Внимавайте, момчета — той направи, олюлявайки се, няколко крачки и повърна жлъчка и бира. Опря се на сградата.

— Съжалявам.

Стояха отзад, на няколко метра. Харди си пое въздух, изплю се няколко пъти, опита се да види колко е часът, но часовникът му го нямаше.

Ако можело, каза им, предпочитал да го откарат до вкъщи, отколкото в болница. Не мислел, че имал нещо счупено. Може и да имаше сътресение, чувстваше главата си като наковалня. И някой продължаваше да върти ковашкия чук.

Качиха го на задната седалка.

Той облегна глава назад. Светлините минаваха отгоре, движеха се по магистралата. Затвори очи. Нямаше нищо за гледане.

Почти наближаваше полунощ и Моузес беше тук от половин час. Франи му се стори изключително уязвима. Вече беше в петия месец и й личеше. Ръцете й изглеждаха тънки, помисли си той. Лицето й бе прекалено изпито. Може би в сравнение със закръглеността на корема и гърдите й. Под очите й имаше тъмни кръгове. Тя седеше на ръба на ниското канапе във всекидневната, с лакти на коленете, с ръце, кръстосани под издутия й корем.

Моузес й казваше, че най-доброто, което можели да направят, било да чакат. Щял да се появи. И Моузес бил имал безпаметни дни и нощи.

— Това не е безпаметно пиянство, Моуз — тя се поколеба. — Той е с Джейн. Знам, че е с Джейн.

Моузес поклати глава.

— Няма начин, Франи.

— Идва да го търси днес.

— Джейн е идвала тук? — той се замисли. — Какво искаше?

— Искаше Дизмъс. Винаги иска Дизмъс. И преди се е връщал при нея.

— Франи. Стига. Тогава не беше с теб. Тогава нямаше никого. Вероятно е свързано с арестуването на баща й. Двамата с Диз бяха приятели, нали?

— Още са, доколкото знам.

— Тогава?

Защо не се беше сетила за това? Тези напиращи хормони я влудяваха.

— Вероятно е отишъл да го измъкне, да му помогне да се измъкне, да направи, каквото там е необходимо да се направи. Загубил е представа за времето.

— Диз никога не губи представа за времето. Ами ако е измъкнал бащата на Джейн и после заедно са отишли някъде да празнуват, а после баща й ги е оставил сами…

— Ами ако е отвлечен от атакуващи извънземни създания и е разрязан жив в името на междугалактическата наука?

— Не ми е до шеги.

— На мен пък не ми се играе на „Ами ако“. Вероятно просто се е забавил. Случва се.

Седяха доста време.

— Толкова е потиснат напоследък, сякаш се е отчаял.

Моузес се протегна, бавно се изправи и се приближи към полицата на камината. Размести кервана от слонове, нещо, което правеше всеки път, когато дойдеше.

— Знаеш ли, Франи, просто си мисля, че никой никога не ни е подготвял, момчета като мен и Дизмъс, за това колко тежък е в действителност животът. — Опита се да го извърти като шега, но говореше сериозно и тя го знаеше.

— Да се живее с мен не е тежко, Моузес.

— Не казвам с теб, говоря по принцип.

Тя се изправи и подреди слоновете както си бяха.

— Просто остаряваш, братко.

Моузес нежно я привлече към себе си и я дръпна за косата. Беше с една година по-голям от Харди. Бе отгледал сестра си от осемгодишна възраст. От десетте неща, които най-много обичал на света, обичаше да казва той, осемте били Франи. Останалите две се пазеха в дълбока тайна.

Като се обърна към прозореца, Моузес видя полицейската кола да спира отпред.

— Ето го — каза той. — Виждаш ли? Сигурно се е разправял с ченгетата.

41

Всичко тънеше в мъгла — главата му, навън през прозореца на спалнята.

— Не заслужавам това — Франи бе станала преди малко, беше взела душ и се бе облякла. Седеше в другия край на стаята, до вратата към детската стая, в люлеещия се стол. — Много ми е мъчно, че ти се е случило, но щеше да го избегнеш, ако се бе прибрал у дома.

— Франи…

Тя го прекъсна и продължи. Не плачеше, но бузите й бяха мокри.

— Знам, че преживяваш тежък момент, въпреки че не мога да разбера защо. И няма нужда да се опитваш да ми обясняваш. Но не заслужавам да се отнасяш с мен по този начин. Да не се обаждаш, да ме оставяш да седя и да се тревожа цяла нощ. Не искам да живея така.

Харди имаше голям колкото орех оток на темето. Лявото му ухо беше одрано и имаше дълбока рана в скалпа над него. Сигурно го бяха ритали, когато бе паднал — ребрата му го пробождаха. Имаше страхотно главоболие, езикът му беше прехапан на няколко места. Все още имаше вкус на кръв в устата си.

— Съжалявам…

— Разбира се, че съжаляваш. Аз също. Кой не би съжалявал? Какво искаш, Дизмъс? Какво искаш? Ако не ме искаш, махам се, с децата, с всичко. Говоря сериозно.

Не се съмняваше в думите й. Франи не беше играч и не блъфираше.

— Искам те — отвърна той. Видя я как си поема въздух. Чудо беше, помисли си Харди, че тя още го искаше. Никога преди не я бе виждал толкова ядосана, но поне всичко между тях не беше свършено.

— Знам, че се държах като лайно. Не мога да ти опиша…