Неоспоримо доказателство
Шрифт:
Усмивката й беше ледена.
— Как си, Дизмъс?
— Страхотно — отвърна той. — Пиша мемоарите си.
Тя не реагира. Очите й претърсиха отворената стая в дъното.
— Някой виждал ли е Лание? — попита тя. Едно от момчетата каза, че мислело, че е слязъл да пие кафе с един от свидетелите. Пулиъс се обърна отново към Харди.
— Е, грижи се за себе си.
Понечи да си тръгне, но Харди я спря.
— Чух, че съдия Фаулър е бил арестуван.
Тя спря.
— Новините се разнасят бързо.
— Племенни барабани. Ние сме нещо като
— О, да, точно така.
— Наистина ли мислиш, че е убил Оуен Неш?
— Върховните съдебни заседатели сметнаха, че има достатъчно доказателства за предявяването на обвинение.
Харди кръстоса ръце и се облегна на бюрото на Глицки.
— Научих от съвсем достоверно място, че ако прокурорът поискал, върховните заседатели щели да предявят обвинение и към сандвич с шунка.
Пулиъс кимна.
— Е, радвам се, че си поговорихме.
Харди я настигна по коридора. Подхвана съвсем непринудено:
— Предполагам, че има някакви нови доказателства, а?
Пулиъс спря.
— Ти ли представляваш Фаулър?
— Аз съм просто един любопитен гражданин, който се чуди с какво ново сте се сдобили след Шин.
— С достатъчно. Сигурна съм, че ще бъде публикувано във вестниците.
Тя пое отново надолу.
Харди откри, че се е сраснал с пода с корените на яростта. Беше го завладяла изведнъж. Стомахът му се бе обърнал и той чуваше как кръвта пулсира в ушите му.
Не го прави, каза си. Не казвай нищо повече. Не я гони по коридорите. Нищо няма да постигнеш с това.
Той наблюдаваше как елегантната й фигура изчезва зад ъгъла при фоайето с асансьорите. Къде беше отишъл въздухът? Чувстваше се така, сякаш бе престанал да диша, напълни с усилие дробовете си. Трябваше да удари едно.
Или четири. Или пет.
Отгоре на трите „Гинес“, които беше изпил, преди идването на Джейн в „Шамрок“. Изпи първите няколко ирландски уискита в „Лу“, но после започнаха да се появяват разни познати физиономии. Хора, които го познаваха, които искаха да разберат как е, с какво се занимава, как я кара.
Да, зает е, движи едни неща, възнамерява да отвори втори бар, дори ресторант. Не, не иска да минава към частна практика, да трябва да защитава всякаква измет.
Като си тръгваше от „Лу“, си спомни, че бе забравил да се обади на Дейвид Фримън. Щеше да му звънне от следващия бар. И на Франи също. Не трябваше да забрави да се обади на Франи. Тя щеше да се тревожи. Тревожеше се вече от няколко месеца — за него, за тях, за бъдещето им, за детето й, за бременността. За всичко. Честотите им бяха престанали да съвпадат. Него това също го тревожеше, караше го да се съмнява в себе си. Понякога му се струваше, че тази мисъл ще го влуди. Пиенето явно помагаше.
Като вътрешно одобри идеята да намали процентната концентрация на алкохол и същевременно забрави собствения си често повтарян съвет, че да се смесва бира с уиски е доста рисковано, той се отби в някакъв бар на Седма улица и си поръча бира „Рейние“. В заведението нямаше телефонен
Той отнесе бутилката със зелена смърт на една малка масичка близо до вратата и се загледа в телевизионния екран, на който вървяха вечерните новини. Отново финансистът, съдията и проститутката. Премести се от другата страна на масата, където не трябваше да гледа проклетия телевизор. Беше вече само страничен шум.
Бяха прекарали чудесно ваканцията. Двете седмици им се отразиха много добре. Бяха се върнали освежени, изпълнени с нови сили, свързани отново. Нарочно не бяха обсъждали плановете му за по-нататъшна кариера, щеше да има много време за това. Говореха си за бебета и раждане, за това дали Моузес и Сюзън ходят сериозно, за ядене и за миналото си — Еди и Джейн. И дали трябва да се преместят в по-голяма къща и кога, преди или след като се родеше второто дете.
Харди беше тичал всяка сутрин по плажа. Няколко дни на коктейли с ром, после, през останалото време от престоя, за изненада на самия него, не бе близнал и капка. Беше загорял и стегнат и това му харесваше.
След това, първата седмица у дома, беше осведомяван редовно от Ейб за Оуен Неш, Мей Шин и Анди Фаулър. Изчисти няколко аквариума в „Стейнхарт“ заедно с Пико. Изкара няколко смени в „Шамрок“, за да не губи тренинг.
Първоначално беше някакво постоянно неразположение, свързано с безсъние. Не искаше да си признае колко много бе вложил, колко голям беше риска, когато се отказа от барманството веднага след Коледа, за да се върне към правото. Но сега, в дългите и еднообразни дни, които се простираха пред него, той постепенно достигаше до смразяващия извод, че се бе провалил в едно от фундаменталните решения в живота си.
Беше уволнен. Не се нуждаеха повече от услугите му. Не поради това, че хората, за които бе работил, бяха толкова достойни или талантливи, или вършеха по-добре работата си от него, поне той не мислеше така, но си оставаше фактът, че беше преценен от тези хора и сметнат за недопустимо некадърен. Независимо от стандартите им. Той остана навън, а те бяха вътре.
Това го засегна. Откри, че е приел прекалено дълбоко отхвърлянето. Или дори повече, изглежда не можеше да го изтръгне от себе си. Кой беше той, на четирийсет все пак? Непотребен, никому ненужен. На Франи бе казал какво, по дяволите, не искал да го тъпчат по цял ден, щял да иде и да проучи тук-там, да си намери работа, да се опита да си възвърне част от самоувереността, че върши нещо полезно — че може би самият той е полезен.
Хората бяха любезни. Мъже и жени — юристи и началници на отдели — със същите делови костюми като неговия. Но не го назначаваха. Щели те да му се обадят, в момента просто нямало работа. Вероятно би могъл да опита като обществен защитник.
Мислеше си, че е логичен човек и логиката му казваше, че по терминологията на пазара е ненужен.
Добре, майната му, нямаше да го приеме. Живял си бе доста добре, благодаря, и беше дяволски сигурно, че животът още не е свършил. По дяволите всички.