Нищо друго освен истината
Шрифт:
— Два пъти.
— Така е. — Но не се сдържа: — Значи да разбирам, че го няма?
Макар от кантората му до „Ембаркадеро“ да имаше петнайсет-двайсет преки, нямаше смисъл да се качва на колата. Сутрешното задръстване и паркирането, след като пристигне, щяха да му отнемат повече време, отколкото ако отиде пеш.
Ето защо дишаше тежко от ускореното ходене. Освен това му бе студено заради мъглата и усещаше болезнено стържене в стомаха си — от вчера на обяд, от онези няколко хапки вкусна изстинала царевична питка, не бе слагал нищо в уста.
В справочника „Фюълс Мениджмънт Консорциум“ бе вписан на двайсет и втория етаж и асансьорът го откара там за секунди. Офисът изобщо не изглеждаше плашещ. Изобилие от стъкла — тия тук хвърчаха в облаците. Модерни мебели, преградени работни места, писклива музика в стил „ню ейдж“. Суетенето и жуженето на натоварено работно място.
— С какво мога да ви помогна? — Жената на рецепцията бе съвсем млада, може би дори под двайсет, и се усмихваше сърдечно.
Харди й отвърна със същото и си пофантазира какво би било, ако някой с ведро присъствие, за разлика от Филис, посреща посетителите на работното му място.
— Тук ли е господин Торн?
— Съжалявам, но точно в момента има среща. Все пак бих могла да предам името ви. Имате ли определен час?
— Не, нямам. Бихте ли ми казали дали случайно при него не е Джеф Елиът? Репортер от „Кроникъл“?
Тя сведе очи, хапейки устна — очевидно бе, че иска да постъпи правилно, а не знаеше дали следва да му дава подобни сведения. Харди й се усмихна, каза й името си.
— Аз съм приятел на господин Елиът. Със сигурност ще му хареса, че съм тук.
Навън бе студено заради натежалия от мъгла вятър, но в просторния ъглов кабинет на Бакстър Торн цареше направо арктически студ. Изпълнителният директор на ФМК в никакъв случай не бе едър човек, а зад обширното си, изискано бюро изглеждаше съсухрено, заядливо, злонамерено джудже.
Настанен в инвалидната си количка, Джеф Елиът само извърна глава, когато съобщиха за пристигането на Харди. Торн кимна на милата администраторка и тя безшумно се оттегли, като затвори вратата зад себе си. Не си размениха каквито и да било любезности.
От атмосферата в помещението си пролича, че въдицата е била налапана и рязката смяна на курса току-що е започнала.
— Единствено от любезност, макар да започвам да се чудя искам ли изобщо да ви я оказвам, поканих вашия познат. А сега какво, господин Елиът?
— Нима не познавате господин Харди?
Торн хвърли поглед по посока на Харди, после се обърна към Елиът.
— Никога досега не съм го виждал.
Харди бе впечатлен от гласа му — плътен, тих, добре поставен.
Елиът поклати глава.
— Друго ви попитах. Попитах дали познавате господин Харди.
— Длъжен ли съм?
— Вие май не сте в състояние да отговорите на въпроса ми, господин Торн. Защо ли?
В душата си Харди бе убеден, че Торн по някакъв начин стои зад подпалването на къщата му и едва се пребори с порива да извади пистолета си и незабавно да прекрати тази игра на котка и мишка. Но реши да остави Джеф първо да поразиграе картите известно време. Ако не друго, репортерът, изглежда, вече бе успял да изкара Торн от кожата му.
Джуджето хвърли поглед към страничния прозорец, където се кълбеше мъглата. На Харди за миг му се стори, че се намират в самолет. Вятърът стенеше — всъщност виеше — почти като жив.
Торн отново обърна очи към Елиът.
— Не познавам господин Харди.
— А името му не ви ли е познато?
— Не зная. Доста често срещана фамилия. Възможно е да съм го чувал.
Елиът като че ли наблюдаваше събеседника си за някаква издайническа реакция, но и да е имало такава, Харди не я забеляза.
— В момента съпругата му е в затвора заради отказа си да даде свидетелски показания пред разширения състав от съдебни заседатели за смъртта на Брий Бомонт. Чували ли сте за нея? За Брий Бомонт?
Този път лицето на Торн изрази раздразнението му.
— Какво значи това? Игра на „Двайсет въпроса“? Кого познавам? Питахте ме за официалните изявления в пресата относно отравянето на водата. Казах ви, че можете да проверите материалите ми. Изявленията не са наши. Не са подготвени тук.
— Моя колежка ги е намерила в коридора в неделя, опаковани за разпращане.
Торн вдигна рамене.
— И какво от това? Не съм ги писал аз. Не съм ги оставил аз там. Очевидно някой се опитва да ни изкара недобронамерени, свързани с онази групировка, както опитаха и с господин Кери през почивните дни. Това са тенденциозни действия, съгласен съм, те не са ми в стила. — Разочарован от човечеството, той поклати глава. — Ако това е решаващата ви улика, господин Елиът… е, тук не се крие сензационна новина.
Разпери ръце и направи опит да се усмихне студено.
— Моите клиенти са добри хора, господин Елиът. Не са терористи. Загрижени са да извадят наяве безкрайните лъжи, които петролните компании пробутват на неосведомената общественост, лъжите, замърсявали години наред въздуха ни и заплашващи да…
— А Елис Джаксън? Каква е връзката ви с него?
Предоставил според представите си приемливо опровержение, Торн леко омекна, а гласът му прозвуча едва ли не добродушно:
— Какво ви интересува?
— Ваш клиент ли е?
Тъжно поклати глава.
— Вече ви казах, че не разполагам със свободата да разкривам самоличността на клиентите си. Разбира се, познавах се с Елис Джаксън, когато работех за СКО. — Последва нова сносна усмивка. — Когато за последен път се отбих при него, в това нямаше нищо престъпно. Той е голяма личност. И тъй, ако сте…