Нищо друго освен истината

Лескроарт Джон

Глицки кимна.

— За протокола сте казали, че през онази сутрин сте били вкъщи, тук. Сам. Спомняте ли си?

— _Аз_ го казах — вметна Валънс. — Така казах на инспекторите ви. Господи, и то поне пет пъти. Деймън все трябва да спи поне от време на време. Снимахме реклами, които трябваше да излязат на следващата седмица. В деня на смъртта й му се налагаше да лети за Сан Диего по обяд и се успа.

— Вижте — Кери бе почервенял. — Убийството на Брий беше ужасна трагедия и от все сърце бих желал да не се бе случило. Освен това се надявам да откриете убиеца.

Но ми се иска градът да разполага с по-компетентна полиция, която да не се хваща за сламката и да не ме безпокои в предпоследния ден от кампанията ми.

Валънс схвана намека му и се изправи.

— Това е то. Ще се обадя на кмета. Той ще сложи край на тази история. — И се обърна направо към Глицки. — Няма да ви се наложи да изчакате до изборите, лейтенанте. Може да изгубите значката си още тази нощ.

Харди се пресегна към магнетофона, изключи го и заговори, преди Глицки да успее да отвърне:

— Прекрасно хрумване, Валънс. Давайте. А пък аз ще позвъня на Джеф Елиът и тогава ще видим докъде ще стигнем.

— Вие познавате ли Джеф? — обади се Кери, целият слух.

— Приятели сме — отговори Харди. — Идвал е тук миналата вечер, но вас ви е нямало. Какво ще кажете?

— Стига толкова! — извиси глас Глицки. Вдигна касетофона и го включи наново, а после прошепна сред възцарилата се тишина. — Аз водя разпита. Аз ще задавам въпросите. Господин Кери, ще ви отнема още пет минути, а после ще си отида заедно с господин Харди. Признахте, че сте били в жилището на Брий Бомонт. Какво правихте там?

Кандидатът възмутено тръсна глава.

— Посетих я. Тя бе един от консултантите ми, а освен това бяхме приятели.

— Само двамата ли бяхте?

— Да. Това престъпление ли е?

Глицки внезапно смени курса:

— Какво правихте вчера след полунощ?

Кери се отпусна на облегалката. Повторно попи челото си с кърпата.

— Снощи ли? Какво общо има снощи с всичко останало?

— Снощи на пет пресечки оттук бе убит полицай.

Кери хвърли поглед към Валънс.

— Няма да се спрат пред нищо — каза му. После отново се обърна към Глицки: — Сигурно съм убил и него. Не ми стига предизборната кампания за губернатор. Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге. Сигурно имам непоносимост към скуката. — Въздъхна. — Снощи излязох да се разходя.

— Да се разходите ли?

— Точно така. Приключих към… към колко, Ал, към единайсет и половина ли? Чувствах се превъзбуден. От отравянето с МТБЕ. От смъртта на Брий. Та дори и от тук присъстващия господин Харди. Реших да се разходя, за да се поразтоваря от напрежението.

— Притежавате ли пистолет, господин Кери?

— Естествено — отвърна домакинът. — Мазето ми е претъпкано с „Узи“-та и полуавтоматични пушки. Особено си падам по „АК–47“. Когато не избивам жени и полицаи, се преобличам като пощенски служител и изръсвам закусвалните „Макдоналдс“ тук и там. — Насили се и стана. — Както отбелязахте, това бе доброволен разговор. Ще ви бъда благодарен да получа утре екземпляр от този запис в щаба си. И ви уверявам, че ще се обадя на кмета, а вие двамата правете каквото искате.

Вече се бе озовал в средата на стаята, когато Глицки — куче, не пускащо захапания кокал, — изрече зад гърба му:

— Притежавате ли пистолет, господин Кери? Не ми отговорихте.

Кандидатът спря и бавно се извърна. Отговори с премерен тон:

— Имам деветмилиметров „Глок“ за самозащита в спалнята си. Не съм застрелял колегата ви с него. Честна дума.

Глицки се усмихна и кротко го нападна:

— Откъде знаете, че е бил застрелян?

Кери се вцепени. Погледът му, за миг обладан от страх, се метна към Валънс. Съвзе се и обърна очи към Глицки.

— Ако се съди по въпросите ви за пистолети, предположението ми е напълно разумно. А сега, лека нощ, лейтенанте.

Докато караха към центъра, и двамата мъже не отрониха нито дума първите няколко пресечки. Спряха на светофара на „Гиъри“ и Харди се извърна на седалката до шофьора.

— Не бяхме подготвени. Не бих казал, че мина добре.

Глицки го изгледа.

— Не зная. Той няма алиби. Притежава пистолет. Забеляза ли, че каза „няколко убийства“?

— Кога?

— Почакай. — Глицки зачовърка касетофона си, пренави лентата за минута и натисна копчето. И отново се чу гласът на Кери: „Трябва в допълнение да планирам няколко убийства и едно от тях да е на ченге“. — Изключи го. — „Няколко“ — поде той — не означава две. Две — това са Брий и Канета. Никой не знае, че и Грифин спада към тях.

— Но той не каза „и няколко от тях да са ченгета“ или „няколко ченгета“.

— Не, не каза — призна Ейб. — Съзнавам, че говореше саркастично. И все пак… ще бъде поучително, ако наистина се обади на кмета. — Замълча. — Има много по-бързи реакции, отколкото предполагах. Възможно е дори да гласувам за него.

— Допускайки, че не е убил никого.

— Дори и тогава. — Глицки изглеждаше развеселен. — На човек не му се иска да подценява ума на чиновниците, за които е гласувал.

— Не зная — каза Харди. — Президентът ни има ум в главата си.

— Да, само дето го използва не по предназначение.

Светофарът светна зелено и те потеглиха.

— Едно ще ти кажа — изкоментира Харди. — Ако е в дъното дори на едно от убийствата, значи е голям куражлия.

— Струва ми се, че току-що станахме свидетели на това — отвърна Ейб. — Не е мека Мария. Не остана ли с впечатление, че досега не е разговарял с полицаи, че все Валънс ги е поемал?

— Сто процента.

— А ето ти още малко евтина психология: според мен Кери е точно от хората, на които Грифин в крайна сметка би връчил пистолета си. Направо си го представям как моли Карл да се повози в патрулната кола. „О, ето какво било да си ченге. Имаш ли нещо против да ти подържа пистолета за малко? А той зареден ли е?“

— Или пък — възрази Харди — си е носел „Глок“-а и го е заставил.

— Да, или пък така.

— Грифин просто се отбива в дома му. Чука на вратата.

— Не зная. Трудно ми е да си го представя.