Нищо друго освен истината
Шрифт:
27
Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше — просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.
Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.
— Имаш ли представа колко е часът?
Жена му, както обикновено, представляваше
— Навярно около девет — отвърна й безизразно.
— Какво чакаш тук?
— Тебе — да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.
— Пак се отбиха от полицията.
— Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?
— Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.
— И са дошли да разпитват мен ли?
— Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.
Той най-после погледна жена си в очите.
— Е, _аз не съм_ свързан с Брий. — Отпи глътка от канчето.
— Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?
Продължаваше да я гледа.
— Ето тук — отвърна. — Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.
— От снощи ли си тук?
Джим кимна.
— Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?
Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:
— Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?
С пурата си той посочи към водата:
— Бях в открито море.
— В тази мъгла?
Пиърс вдигна рамене.
— Водя опасен живот. Какво значение има? А ти какво прави цял ден?
— До обяд си останах вкъщи и чаках да се прибереш. После обядвах с майка си и брат си. После беше приемът за библиотеката — вечерята на спонсорите.
Джим Пиърс се плесна по челото с мним ужас.
— Тази вечер ли беше? И аз съм го изтървал? — Хвърли й невиждащ поглед. — Добре си се забавлявала без мен!
— Всички се чудеха защо те няма. Казаха, че им липсваш.
— Не се и съмнявам. Те на мен също.
Тя скръсти ръце и се облегна с гръб на парапета.
— Не разбирам защо си толкова жесток, Джим. Не усетих кога започна това.
Той помълча един миг, внимателно вдигна канчето и бавно отпи.
— О, мисля, че би могла да се досетиш. Човек се ожесточава, ако го отблъскват прекалено дълго. Някои хора, като се ожесточат, си го изкарват с жестокост.
— Никога не съм те отблъсквала.
Опит за отривисто изсмиване. „Не — помисли си той, — само дето направи така, че вече бе невъзможно да ти се моля.“ Но каза:
— Права си. Аз съм виновен.
Задълго се възцари мъртва тишина.
От една шамандура в канала при устието на яхтклуба се разнесе плътен звън, почти незабавно последван от отчаяния вопъл на сирената за мъгла. Джим Пиърс хвърли пурата си в залива и се пресегна да изключи телевизора.
Жена му като че ли очакваше той да каже
— Няма значение. Нищо няма значение.
— Не бива да го правиш! — едва не изпищя Валънс. Бе измъкнал Деймън Кери на покрива на поредния проклет хотел, в който бяха отседнали след поредната проклета беседа на кандидата. — Не бива да го правиш два дни преди изборите! Отблъскваш хората, не разбираш ли? А не можеш хем да ги отблъскваш, хем да спечелиш.
— Аз съм верен на себе си — отвърна Кери. — Досега не съм губил на избори, а винаги съм оставал верен на себе си.
— Да, Деймън, обаче досега не си се кандидатирал за _губернатор_ Това не ти е длъжността градски съветник, а висок пост и затова съм нает, забрави ли? Такава ми е работата. Да преча на кандидатите да бъдат верни на себе си, особено четирийсет и осем часа преди изборите. Ето какво ще ти кажа: щом искаш да бъдеш верен на себе си, направи го в сряда. — Пристъпи няколко крачки и изруга.
Кери се приближи откъм гърба му.
— Не отблъсквам електората си. Опитвам се да въздействам на хората, да им кажа истината. Те откликват на думите ми.
— Не — отсече Валънс. Обърна се, изпълнен с презрение към политическото правило, че високият винаги печели. Кери го надвишаваше с над десет сантиметра и при такава близост Валънс бе принуден да го гледа изотдолу. Но все едно, щеше да каже своето — дали изотдолу, дали отвисоко, или отстрани — и на Кери ще му се наложи да го изслуша. — Не, не и не. Чуй ме внимателно. Твоята работа не е да въздействаш на хората, нито да им казваш истината, нито да оставаш верен на себе си. Опитваш се да спечелиш изборите. Ето какво се опитваш да постигнеш в момента. А ти цял ден закъсняваш, пропускаш срещи, отклоняваш се от сценария…
— Сценарий няма. Има…
— Не, Деймън. На този етап от значение е единствено сценарият. Повтаряй, повтаряй, повтаряй. Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се. И не се спирай на едно място, не пропускай нито една възможност да повтаряш, да повтаряш и пак да повтаряш.
— Само дето тази сутрин изтървахме една, нали, Ал? И защо? Защото ти закъсня да ме вземеш.
— _Ти_ се успа, Деймън.
— Аз завися от теб, Ал. Изтощен съм и се разболявам. А ти? Задължението на ръководителя на кампанията е да води кандидата там, където е необходимо. Това му е работата. А не да му пречи да остава верен на себе си. — Допря ръка до челото си. — Наистина се разболявам — добави. — От седмици съм болен.
Валънс се озова на ръба на покрива. Под краката си долавяше прозирното сияние на светещия в мъглата град. Изпадаше в подобно положение при почти всички избори, в чиято подготовка бе участвал — ученически дрязги през последния етап на кампанията.
Деймън Кери несъмнено се чувстваше зле и Валънс всъщност не го винеше. Темпото бе изтощително, натискът — неотслабващ. Валънс можеше и да е в правото си да се чувства обезсърчен и разтревожен, но бе дошло време да успокои топката за доброто на изборите.