Обикновен гений
Шрифт:
Шон погледна към изписаното на борда име: „Голямата ябълка“.
— За колко време се прекосява това разстояние? — попита той и махна към отсрещния бряг. — Разбира се, от обикновен смъртен, а не от човек като теб.
Тя се замисли.
— Най-малко четирийсет и пет минути, без да отчитаме силата на течението. От сушата винаги изглежда по-близо, но когато тръгнеш да пресичаш водата, става изненадващо далеч.
— Значи около два часа отиване и връщане, ако приемем, че по обратния път човек
— Да.
Той я поведе към горичката, от която се виждаше Кемп Пиъри. Мишел бръкна в раницата си и извади бинокъл.
Оградата около базата на ЦРУ блестеше на слънцето.
— По теб е стрелял майстор — заяви тя, механично изчислила траекторията и разстоянието.
— Радвам се, че не показа цялотоси майсторство, защото сега нямаше да сме тук.
— Пистата? — попита тя и посочи просеката в далечината.
— Да.
Очите й се насочиха към големите кранове отвъд широкия завой на реката.
— Флотът?
Шон мълчаливо кимна.
— А къде са открили тялото?
— Горе-долу ето там — отвърна Шон и посочи едно място на около петстотин метра от пистата.
— Ако Мънк не се е прехвърлил през оградата с мисълта за самоубийство, значи го е направил, за да се срещне с някого или за да шпионира — замислено промълви тя. — И тогава са го спипали.
— Вярно е. Но ако е шпионирал, ЦРУ е било в правото си да го ликвидира. Следователно възниква въпросът защо им е било нужно да представят цялата работа като самоубийство.
— Може би наистина е било самоубийство — поклати глава Мишел.
— Ами Райвест? Той със сигурност беше убит.
— Без връзка със смъртта на Мънк — простичко добави тя.
Шон помълча и кимна.
— Може би.
На връщане той рязко смени темата.
— Виж какво, трябваше да те предупредя за пристигането на Хорейшо. Съжалявам, че не го направих. Щеше ми се всичко да мине гладко.
— Забрави — небрежно отвърна тя, но нещо в гласа й показваше, че самата тя никога няма да го забрави.
46
Качиха се в джипа на Мишел и Шон побърза да свали стъклото от своята страна.
— Едно време почистваше колата заради мен, просто за да мога да дишам по естествен начин — каза той.
— Беше отдавна, когато все още те харесвах — отвърна тя и включи на скорост. — А сега накъде?
Тръгнаха по протежението на реката. На всеки един-два километра се натъкваха на изоставени плантации и порутени сгради, от които стърчаха единствено комините.
— Третото прасенце е било право: къщичката ще е здрава само ако я изградиш от тухли — коментира Мишел.
Най-сетне спряха пред едно от изоставените имения. Шон слезе и тръгна по покритата с чакъл алея, Мишел го последва. Върху килнатата на
— В Бабидж Таун попаднах на историята на това място и си направих труда да я прочета — обясни Шон. — Фарлигейт е бил собственост на сина на някакъв велик изобретател.
— И какво е станало с него?
— Пропилял наследството си като много безгрижни богаташи. Тук такива имения има в изобилие — Брандънфийлд, Тъкъргейт и бог знае още колко други.
— Част от които може би са били превърнати в секретни лаборатории, където умират хора — добави Мишел.
Над някогашната просторна морава пред имението полъхна хладен ветрец.
— Бас държа, че тук е било много красиво — промълви Мишел, обви рамене с ръце и се загледа в къщата. За разлика от повечето сгради наоколо тази все още се държеше. Двойната дървена врата беше напълно изгнила, повечето прозорци бяха избити, а полегатият покрив беше хлътнал и изпълнен с дупки. — Хубаво място за отглеждане на деца — добави някак тъжно тя.
Шон изненадано я погледна.
— Никога не си притежавала дом — подхвърли той. — Не допусках, че се интересуваш от такива неща.
— Никога не съм била омъжена — рязко отвърна тя, — което не означава, че нямам право да погледна, нали?
Откъм вътрешността на къщата се разнесе шум.
— Май бяха гласове — прошепна с променен тон Мишел, извади пистолета си и тръгна към вратата, следвана от Шон.
Влязоха и спряха до вратата. Мишел извади от раницата си малко фенерче и натисна бутона.
Намираха се в началото на дълъг коридор с прогнило дюшеме и олющена мазилка на стените. Шон се закашля от тежката миризма на мухъл. Шумът отново се появи. Приличаше на висок и напрегнат шепот. После вдясно от тях се разнесе остър писък, който ги накара да подскочат. Мишел светкавично се завъртя и насочи натам пистолета и фенерчето. Нищо. Гола стена. Но шепотът продължаваше, примесен с някакво странно жужене.
— Гнездо на стършели? — погледна го въпросително тя.
Шон сви рамене, пристъпи напред и почука по стената.
Шумът моментално утихна.
— Май е гнездо на човеци — поклати глава той и плъзна пръсти по голата стена. Не след дълго откри каквото търсеше: малка желязна кука. Дръпна я и част от стената се отвори.
Нещо го блъсна в краката, друго се стовари върху гърдите му и го повали. Коридорът се огласи от стъпки на бягащи крака.
Докато се надигаше, ушите му се изпълниха и с други звуци: писъци и смях.
Обърна се. Пищеше момченце на около осем години, попаднало в желязната хватка на Мишел. А смехът идваше от нея — висок и подигравателен, очевидно предназначен за самия Шон.