Обикновен гений
Шрифт:
— Не вярвам в подобни глупости — поклати глава Мишел. — Никой не е в състояние да ме хипнотизира.
— Хората, които са убедени в това, обикновено се хипнотизират най-лесно.
— Но за целта трябва да го пожелая, нали?
— Това със сигурност помага. Но въпросът е друг: искаш ли да се оправиш?
— Ако не исках, едва ли щях да съм тук и да си бъбрим. Имай предвид, че ти си първият, с когото споделям тези неща.
— Ще го приема като комплимент.
— Не обичам да изпускам нещата от контрол, Хорейшо — въздъхна тя. — А какво ще стане, ако споделя с теб нещо, с което не мога да се справя? Нещо много лошо?
— Затова съм учил толкова години и съм получил всичките дипломи, дето висят по стената. Аз съм професионалист, Мишел. Не искам нищо друго, освен да ме оставиш да си свърша работата.
— Това никак не е малко — поклати глава тя.
— Поне си помисли, става ли?
Мишел се изправи, направи няколко стъпки по дънера и скочи на брега.
— Ще си помисля — подхвърли през рамо тя.
— Къде хукна сега? — отчаяно подвикна след нея Хорейшо.
— Чака ме дежурство при Виджи.
54
Шон извади късмет. Валъри седеше на същото място като предишната вечер. И отново се опитваше да разкара някакъв натрапчив ухажор.
Този път не беше облечена толкова предизвикателно. Носеше панталон и кашмирен пуловер, косата й беше сплетена на плитка, а червилото й бе бледо и ненатрапчиво.
В момента, в който зърна Шон, тя отмести очи. Не го погледна и след като той се настани на масичката до нея.
— Виждам, че популярността ви не намалява — подметна той.
— А аз виждам, че вие не разбирате от учтив отказ.
— Нов ден, нов късмет — шеговито отвърна той.
— Не и за мен.
— Искате ли да хапнем някъде?
— А вие искате ли да извикам портиера да ви изхвърли?
— Нека си помисля, докато решите къде да отидем — реагира светкавично той и по устните й пробяга усмивка. — Окей, и това е нещо. За момента ще се задоволя с него.
— А защо сте сигурен, че искам да вечерям с вас? — погледна го за пръв път Валъри.
— Ще ви отговоря, защото най-сетне се радвам на цялото ви внимание — усмихна се Шон. — Просто ми се ще да побъбря с някого. Самотните пътувания ме карат да се чувствам стар. Не търся нищо друго освен приятен разговор на бутилка хубаво вино. Готов съм да си разделим сметката в случай, че не желаете да се чувствате задължена.
— А откъде знаете, че именно с мен ще завържете този приятен разговор? И че обичам вино?
— За разговора съм
— Познавач на вина, така ли?
— Едно време дори колекционирах.
— Едно време?
— Да, преди да ми взривят къщата заедно с избата. — Шон леко се надигна. — Тръгваме ли?
Настаниха се на маса в дъното на заведението, близо до прозореца. Шон изчака да им сервират бутилка каберне и отново погледна към брачната халка на пръста й. Стори го по начин, който нямаше как да остане незабелязан.
— Май си задавате въпроса защо приех да вечерям с вас, въпреки че съм омъжена — погледна го тя.
— По-скоро си мислех, че ако бях на мястото на съпруга ви, нямаше да ви позволя да ходите сама по заведенията — отвърна той.
— О, аз мога да се грижа за себе си.
— Бих се тревожил от вероятността да харесате някой от господата, които ви ухажват — уточни той.
— Като вас ли?
— Май се питате дали съм искрен, или съм просто поредният досадник, който е решил да ви сваля.
— Е, кое от двете?
— Бих казал, че ако съм досадник, то поне съм откровен.
— Какво правим тогава?
— Предлагам да решите вие, опирайки се на наблюденията си. Мисля, че така е най-разумно.
— А за какво ще разговаряме, докато правя наблюденията?
— За себе си, както е по протокола. Аз ще започна пръв. Вече ви споменах, че съм разведен и нямам деца. Споменах още, че се занимавам с решаване на проблеми и наистина го правя. По образование съм юрист, но не го приемайте като недостатък. Тук съм, за да извърша експертна оценка на дейността на свой клиент, срещу когото са повдигнати обвинения за сериозни финансови нарушения. А сега е ваш ред.
— Омъжена, без деца. Преди време работех, но сега си стоя у дома и понякога излизам, за да си разнообразя живота. Това е всичко.
— Излизате без съпруга си? Нима този човек не вижда с какво го е дарила съдбата?
— Не влизайте в ролята на досадника — предупредително вдигна пръст тя.
— Моля за извинение. Веднага се оттеглям на по-достойна позиция. С какво си запълвате времето?
— С нищо. Имала съм достатъчно забавления през живота си. Сега всичко върви надолу.
— Хайде де! Като ви слуша, човек може да реши, че сте с единия крак в гроба!
— А може би съм.