Патриотични игри

Клэнси Том

[* Група от осем университета в САЩ (Браун, Колумбия, Корнел, Дартмаут колидж, Харвард, Принстън, Пенсилвания и Йейл), които имат същия академичен и социален престиж в САЩ, както Кембридж и Оксфорд във Великобритания. — Б.пр.]

— Тате — обади се Кати, — нямаме нужда от тези неща.

— Здравей, Джо — Райън протегна ръка, която увисна самотно във въздуха за около пет секунди. Роби се извини и излезе, а Джек отиде да целуне жена си. — Изглеждаш по-добре, мила.

— Какво можеш да кажеш за свое оправдание? — попита Мюлер.

—

Оня, дето искаше да убие мен, го арестуваха вчера. Във ФБР е — внимателно отговори Джек. Удиви се, че го казва е толкова спокоен глас. Някак си на фона на случилото се е жена му и дъщеря му този въпрос му звучеше тривиално.

— За всичко си виновен ти, така да знаеш. — Мюлер беше репетирал този разговор в продължение на часове.

— Зная — съгласи се Джек. Чудеше се доколко ли би могъл да отстъпва.

— Тате… — понечи да се обади Кати.

— Ти не се меси — каза на дъщеря си Мюлер, но с тон, малко по-остър, отколкото Джек харесваше.

— Можеш да ми казваш каквото си щеш, но на нея не се зъби — предупреди го той.

— О, искаш да я защитиш, а? В такъв случай къде беше вчера?

— Бях в канцеларията си, точно както и вие.

— Трябваше да завреш носа си там, където не му е мястото, нали? Направи се на герой — и семейството ти за малко не загина — продължи Мюлер.

— Вижте какво, мистър Мюлер. — Джек беше си мислил за тези неща и преди. Можеше да се самобичува, но не и да търпи поуки от тъста си. — Ако не ви е известна фирма, която произвежда машини на времето, то май няма начин да поправим станалото, пали? Сега можем само да помагаме на властите да намерят хората, които са го сторили.

— Защо не помисли за всичко това по-рано, по дяволите!

— Достатъчно, тате! — отново се включи в разговора Кати.

— Млъкни! Това е между нас двамата!

— Ако отново й викнете, мистър, ще съжалявате. — Джек се нуждаеше от разтоварване. Не беше защитил семейството си предишния ден, но сега можеше да го направи.

— Успокой се, Джек. — Жена му не осъзнаваше, че само влошава нещата, но Джек я послуша.

— Сега наистина си голяма работа, нали?

„Продължавай в този дух, Джо, и може и да разбереш какъв съм.“ Джек погледна към жена си и дълбоко си пое дъх:

— Слушай, ако си дошъл тук, за да ми крещиш, това можем да го правим и насаме, нали? Само че този човек тук е дъщеря ти и тя може би се нуждае от теб. — Обърна се към Кати: — Ако ти трябвам, аз съм отвън.

Райън излезе от стаята. Пред вратата все още стояха двама много сериозни полицаи, а по-надолу по коридора, до стаята на санитарите, имаше още един. Джек си припомни, че беше убит един полицай и че Кати е единственият човек, който можеше да се окачестви като свидетел. Най-после тя беше в безопасност. Роби помаха на приятеля си от дъното на коридора.

— Успокой се, момче — посъветва го пилотът.

— Притежава истински талант да ме изкарва извън кожата — каза Джек, след като отново пое дълбоко дъх.

—

Зная, че е задник, но едва не е загубил детето си. Опитвай се да не забравяш това. Ако си го изкараш върху него, с нищо няма да подобриш нещата.

— Може и да ги подобря — каза усмихнато Джек, като се замисли. — Ти какъв си, да не си философ?

— Аз съм ПЧ. Попско чедо. Можеш да си представиш какви съм ги чувал в хола, когато хората идваха, за да разговарят със стария. Той не е толкова сърдит, колкото уплашен от случилото се — каза Роби.

— Аз също, приятел. — Райън погледна надолу по коридора.

— Но си имал повече време да се справиш със ситуацията.

— Да. — Джек замълча за момент, — И въпреки това не харесвам този кучи син.

— Той ти е дал Кати, човече. Това все пак е нещо.

— Ти сигурен ли си, че работиш това, за което си създаден? Защо не си някакъв военен свещеник?

— Аз съм гласът на разума в един хаотичен свят. Човек не може да постигне много, когато е ядосан. Затова обучаваме хората в професионализъм. Ако желаеш да свършиш работа, чувствата няма да ти помогнат. Вече сте квит със стареца, така ли е?

— Да. Ако беше станало неговото, сега аз щях да живея в Уинчестър Каунти, всеки ден да вземам влака и…глупости! — Джек поклати глава. — Все още ме ядосва.

В този момент Мюлер излезе от стаята. Огледа се, забеляза Джек и тръгна към него.

— Не се отдалечавай — каза на приятеля си Джек.

— Ти почти уби дъщеричката ми. — Настроението на Джо не се беше подобрило.

Джек не отговори. Казал си го беше стотици пъти и вече започваше наистина да мисли, че и той е една от жертвите.

— Не разсъждавате правилно, мистър Мюлер — каза Роби.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Приятел — отговори Роби. Той и Джо бяха еднакво високи, но летецът беше с двадесет години по-млад. Погледът му много ясно показваше това на брокера. Джо Мюлер притежаваше талант да дразни хората. На Уолстрийт му се разминаваше и той смяташе, че може да го прави където пожелае. Той беше човек, който не знаеше къде свършва властта му.

— Не можем да променим станалото — вметна Джек. — Можем само да опитаме да направим така, че да не се случва отново.

— Ако беше направил каквото исках от теб, това никога нямаше да се случи.

— Ако бях направил това, което ти искаше, сега щях да работя е теб, да местя пари от графа „А“ в графа „Б“ и да се преструвам, че върша нещо много важно, както правят всички останали идиоти на Уолстрийт. Щях да ненавиждам тази работа и да се превърна в още един окаян мръсник от финансовия свят. Доказах, че мога да върша това така добре, както и ти, но натрупах нужните пари и сега се занимавам с нещо, което ми харесва. Поне се мъчим да направим света малко по-добро място, вместо да се опитваме да го покорим чрез сделки. Не съм виновен аз, че не можеш да разбереш тези неща. Кати и аз правим това, което ни харесва.