Патриотични игри
Шрифт:
— Марлоу? — попита човекът от „Петицата“. — Първо издание ли казахте?
— Да, сър, от колекцията на покойния граф на Кръндейл. Както знаете, пиесите на Марлоу не са били печатани до четиридесетата година от смъртта му. — Тя продължи обясненията, показвайки една скрита част от себе си, която външността й не предполагаше. Ашли слушаше с уважение. Мишката разбираше от работата си толкова добре, колкото и професорите от Оксфорд.
— Как откривате тези неща? — попита Ашли, когато тя свърши разказа си.
Момичето се усмихна.
— Мистър. Денис ги надушва. Винаги пътува и работи с други търговци, адвокати и подобни. Например днес е в Ирландия. Учудващо е колко много книги успява да намери там. Тези
— Разбира се — отбеляза Дейвид Ашли. Изобщо не реагира па тези новини. Или поне не външно, но в съзнанието му щракна един прекъсвач. — Е, това е едно от нещата, които нашите задморски приятели са дали на света. Няколко изключително добри писатели и уиски.
— И бомбаджии — отбеляза Беатрис. — Аз не бих желала да пътувам толкова много там.
— О, аз често пъти ходя там на почивка. Риболовът е толкова хубав.
— Така мисли и лорд Луи Маунтбатън — отбеляза продавачката.
— Денис често ли ходи там?
— Най-малко веднъж месечно.
— Е, за този Марлоу, мога ли да видя книгата? — попита Ашли с ентусиазъм, само частично престорен.
— Разбира се. — Момичето сне книгата от една лавица и я отвори много внимателно. — Както виждате, въпреки че корицата с в лошо състояние, листата са удивително добре запазени.
Ашли се наведе над книгата и плъзна поглед по отворената страница.
— Разбира се, запазени са. Колко струва тази книга?
— Мистър Денис още не е определил цената й. Вярвам, че и друг клиент се интересува от нея.
— Знаете ли кой е той?
— Не, сър, не зная, пък и не бих могла да разкрия името му. Ние уважаваме доверието на клиентите си — предвзето каза Беатрис.
— Разбира се. Точно така трябва — съгласи се Ашли. — Та кога ще се върне мистър Кули? Искам да разговарям с него за тази книга.
— Утре следобед.
— Вие ще бъдете ли? — попита Ашли е чаровна усмивка.
— Не, ще бъда на другото си работно място.
— Жалко. Е, благодаря, че ми показахте книгата. — Ашли се отправи към вратата.
— За мен беше удоволствие, сър.
Офицерът от службата за сигурност излезе на улицата и зави надясно. Изчака следобедното движение да намалее, преди да пресече улицата. Реши да се разходи до Скотланд Ярд, вместо да взима такси, и тръгна надолу по улица „Сейнт Джеймс“, зави наляво, за да заобиколи двореца от източната му страна, и след това се насочи по „Марлборо роуд“ към пътя за двореца.
„Случи се точно тук — мислеше той. — Колата е завила тук и е из чезнала. Засадата е била само на сто метра от мястото, където съм сега.“ — Спря и се огледа за няколко секунди, като си спомняше.
Офицерите от службите за сигурност по целия свят си приличат. Не вярват в съвпаденията, въпреки че вярват в случайностите. Когато става дума за работата им, те губят абсолютно всякакво чувство за хумор. Това е така поради опасността и най-доверените хора да се окажат предатели. Преди да предадат родината си, те трябва да предадат онези, които имат доверие в тях. Под чаровната си външност Ашли беше човек, който мразеше предателите най-силно от всичко, подозираше всички и не се доверяваше на никого.
Десет минути по-късно Ашли премина покрай поста в Скотланд Ярд и се качи на асансьора за канцеларията на Джеймс Оуенс.
— Оня тип, Кули — каза той.
— Кули? — За миг Оуенс беше озадачен. — О, търговецът на книги, когото Уоткинс е посетил вчера. Ти там ли беше?
— Магазинчето е чудесно. Собственикът му днес е в Ирландия — отговори с безизразно лице Ашли.
Подполковник Оуенс кимна замислен. Само една дума превръщаше незначителните неща във важни. За няколко минути Ашли описа каквото е разбрал. Това все още не беше реална улика, но си струваше да се разгледа. Никой от двамата не
Беше единадесет предобед в Ленгли. Не допуснаха Райън па срещите между хората от ЦРУ и ФБР за координиране на информацията по случая. Марти Кантор беше му обяснил, че ФБР може да не се чувстват много удобно, ако той е там. На Джек му беше все едно. Щеше да получи сведенията в резюмиран вид следобед, а за момента това му стигаше. Кантор щеше да приеме информацията от ФБР плюс мислите и идеите на главните следователи. Райън не искаше всичко това. Предпочиташе да разгледа необработени данни. Непредубедеността му на външен човек беше свършила работа преди. Мислеше, надяваше се, че ще проработи и сега.
„Прекрасният свят на международния тероризъм“ — му беше казал Мъри пред Олд Бейли. Джек мислеше, че не е много прекрасен, но пък беше доста пълен свят, за който важеше всичко, което древните гърци и римляни са смятали, че е присъщо на цивилизацията. В момента разглеждаше данни от разузнавателни спътници. Подвързаният доклад, който в момента четеше, съдържаше шестнадесет карти. В допълнение към градовете и пътищата на тях бяха показани малки червени триъгълничета, обозначаващи предполагаеми лагери за обучение на терористи в четири страни. Тези лагери се снимаха почти ежедневно от спътниците за фоторазузнаване, обикалящи земното кълбо (Джек не получи позволение да узнае колко на брой са те). Съсредоточи вниманието си върху лагерите в Либия. От доклада на един италиански агент научиха, че Шон Милър е бил забелязан да слиза от товарен кораб на пристанището в Бенгази. Товарният кораб имал кипърска регистрация. Принадлежал на мрежа корпорации, която беше достатъчно оплетена, за да не се интересуват от нея, защото корабът беше преотстъпен на друга, също толкова сложна мрежа. Американски ескадрен миноносец заснел кораба при уж случайна среща около Сицилия. Корабът беше стар, но изненадващо добре поддържан, с модерно радарно и радиооборудване. Редовно извършваше рейсове от пристанища на източноевропейските страни към Либия и Сирия и се знаеше, че превозва оръжие и военно оборудване от държавите от Източния блок към страни от Средиземноморието. Тези данни вече бяха отделени за бъдещо ползване.
Райън установи, че ЦРУ и Националната разузнавателна служба разглеждат няколко лагера в Северноафриканската пустиня. Една проста графика съпътстваше обозначените с дати снимки на всеки лагер и Райън търсеше онзи, чиято населеност се е променила в деня, когато корабът на Милър беше пристигнал в пристанището в Бенгази. С разочарование откри, че четири лагера са се оживили. За един от тях се знаеше, че се използва от ИРА — тези данни ги бяха получили от арестуван бомбаджия. Другите три бяха неизвестни. Хората в тях — с изключение на персонала за поддръжката, който беше от либийските въоръжени сили — от снимките можеха да бъдат определени като европейци, ако се съди по светлата кожа, но това беше всичко. Джек с разочарование установи, че от тези снимки не беше възможно да бъдат разпознати лицата на хората, а само цветът на кожата им, а ако слънцето беше подходящо — и цветът на косата. Можеше също да бъде определена и марката на леките коли и камионите, но не и регистрационните им номера. Странно, но снимките, направени през нощта, бяха по-ясни. По-хладният нощен въздух не размиваше и не смущаваше образите така, както правеше трептящата жега на деня.