Патриотични игри
Шрифт:
— Какво ще кажеш за лагер 18?
— Не зная. Никога не сме се опитвали да установим чий е. Но тая история с колата може да е в разрез с идеята ти.
— Не забравяй, че АОЪ са проникнали в ИРА — каза Джек.
— Ти още ли си на тази вълна? Добре, това трябва да бъде разгледано — съгласи се Кантор. — Ами какво ще кажеш за онези шаблони, за които говореше?
— Все още нямам нищо, върху което да привлека вниманието ти — призна си Джек.
— Дай да разгледаме графиката.
Джек я извади и разгъна от края на папката.
— На всяко тримесечие или през повечето населеността му се повишава.
За момент Кантор се намръщи пред графиката. След това разгледа фотографиите. Имаха дневна снимка, на която се виждаше нещо само от този ден. Във
— Може би си попаднал на нещо, Джек.
— Какво? — Райън беше гледал снимката, но без да открие нищо.
— Каква е отличителната черта на АОЪ?
— Техният професионализъм — отговори Райън.
— В последния ти доклад се казва, че са организирани като военни в по-голяма степен, отколкото някои от другите, нали помниш? Доколкото знаем, всеки един от тях е опитен с огнестрелните оръжия.
— Е?
— Помисли! — сопна му се Кантор. Райън го погледна с неразбиращи очи. — Може би периодични опреснителни тренировки по стрелба.
— О, за това не бях мислил. Как така никой досега не…
— Знаеш ли колко снимки минават оттук? Не мога да кажа с точност, но спокойно приеми, че броят е много голям, хиляди бройки месечно. Представи си, че са необходими минимално пет минути, за да изследваш всяка от тях. Ние най-вече се интересуваме от руснаците — ракетни силози, заводи, движения на войските, танкове и какво ли не още. Точно там изпращаме повечето от аналитиците си, а те не могат да смогват на всичко, което идва. Хората, които се занимават с неща като твоето, са техници, а не аналитици. — Кантор замълча. — Лагер 18 изглежда достатъчно интересен, за да се опитаме да намерим начин да видим кой живее там. Не е лошо.
— Той е нарушил разпоредбите за сигурността — каза вместо поздрав Кевин О’Донъл. Каза го достатъчно тихо, за да не може да го чуе никой в шумната кръчма.
— Вероятно това си струва — отговори Кули. — Искам инструкции.
— Кога се връщаш?
— Утре сутринта, с ранния полет.
О’Донъл кимна и довърши напитката си. Излезе от кръчмата и се отправи към колата си. Двадесет минути по-късно беше у дома си. След десет минути завеждащите акциите и разузнаването бяха при него.
— Шон, хареса ли ти да работиш с организацията на Алекс?
— Те са като нас. Малко са, но са професионалисти. Алекс е много акуратен техник, но е арогантен. Не е карал някакво обучение. Умен е, много умен. И както казват там, е много гладен. Иска да се наложи.
— Е, може и да има възможността да го стори идното лято. — О’Донъл замълча, като вдигна писмото, което Кули беше донесъл. — Изглежда, негово височество ще посети Америка през идното лято. Изложбата на хазната с имала такъв успех, че ще организират нова. Почти деветдесет процента от творбите на Леонардо да Винчи принадлежат на кралското семейство. Ще ги изпратят в Америка, за да съберат пари за някакви благотворителни дейности. Изложбата ще бъде отворена във Вашингтон на първи август и уелският принц ще отиде там, за да я открие. Тя няма да бъде обявявана до юли месец, но тук се съдържа маршрутът му заедно с предложените мерки за сигурност. Още не е решено дали прекрасната му съпруга ще съпровожда негово височество, но ще предположим, че ще го придружи.
— А детето? — попита Шон Милър.
— Подозирам, че няма да го вземат, но ще допуснем и тази възможност. — Той подаде писмото на Майкъл Маккени. Офицерът от разузнаването на АОЪ разгледа данните.
— Охраната на официалните церемонии ще бъде непробиваема. Американците са имали някои неприятности и са се поучили от тях — каза Маккени. Както всички офицери от разузнаването, той разглеждаше потенциалните си противници като изключително силни. — Но ако решат да направят това…
— Да — каза О’Донъл. — Искам вие двамата да работите заедно по този въпрос. Имаме много време и ще го използваме изцяло. — Той взе писмото и го прочете още веднъж, преди да го даде на Милър. След
Следващата сутрин на летището Кули видя човека, с когото трябваше да се срещне, и влезе в кафенето. Беше дошъл рано като редовен пътник и си взе чаша кафе в очакване да обявят полета. Когато приключи с кафето, излезе навън. Човекът, който трябваше да се срещне с него, тъкмо влизаше. Двамата мъже се допряха на разминаване и съобщението беше предадено така ловко, както се учи във всяко шпионско училище по света.
— Той пътува доста — отбеляза Ашли. Детективите на Оуенс намериха за по-малко от час агента, уреждащ пътуванията на Кули, и получиха сведения за маршрутите му от последните три години. Други двама агенти събираха биографични данни за него. Работата беше строго рутинна. Оуенс и хората му имаха достатъчен опит, за да не се разпалват от тази нова нишка. Ентусиазмът много често пречеше на обективността. Колата му, паркирана на летище „Гатуик“, беше навъртяла доста километри за възрастта си и това се обясняваше с факта, че пътува много, за да купува книги. Толкова бяха данните, събрани през последните осемнадесет часа. Щяха търпеливо да чакат за още.
— Колко често пътува за Ирландия?
— Доста често, но върти бизнес с книги, написани на английски език, а ние сме двете страни в Европа, които говорят английски език, нали така? — Ашли също умееше да се контролира.
— Ходи ли до Америка? — попита Оуенс.
— Изглежда, пътува веднъж в годината. Предполагам, че посещава годишна изложба на книги. Мога да проверя това.
— Те също говорят английски език.
Ашли се усмихна:
— Шекспир не е живял или печатал книги там. Няма достатъчно архаични свидетелства за американска печатарска дейност, които да развълнуват човек като Кули. Може би купува наши книги, които са се оказали отвъд океана, но по-вероятно е да търси купувачи. Не, Ирландия пасва идеално с прикритието му — извинете ме, — ако това наистина е прикритие. Търговците на книги, от които аз купувам, също ходят там често…но не чак толкова — допълни той.
— Може би ще разберем някои неща от биографията му — отбеляза Оуенс.
— Да се надяваме. — Ашли търсеше светлинка в края, но виждаше само че тунелът продължава.
— Всичко е наред, Джек — каза Кати.
Райън кимна. Знаеше, че жена му е права. Сестрата стажантка грееше, когато им каза новината. Сали се оправяше бързо, както става при здравите деца. Процесът на възстановяване вече беше започнал.
И все пак имаше разлика между това, което знаеше мисълта, и това, което тревожеше сърцето. Този път Сали беше будна. Разбира се, не можеше да говори заради респираторната тръбичка в устата си, по звуците, които се опитваха да излязат през устата й, можеха да означават само едно: „Боли.“ Раните по тялото на детето му не изглеждаха по-малко ужасяващи, дори и да знаеше, че ще заздравеят. Ако не друго, то сега, когато тя от време на време беше в съзнание, нараняванията изглеждаха по-тежки. Постепенно болката щеше да изчезне, но малкото му момиченце я изпитваше сега. Кати може би се успокоява с мисълта, че само живите усещат болка, че това е положителен признак, независимо от неприятностите, които създаваше. Джек не можеше да се успокои. Стояха, докато тя отново заспа. Изведе жена си навън.
— Как си? — попита я той.
— По-добре. Можеш да ме заведеш у дома утре вечерта.
Джек поклати глава. Не беше се сещал за това. Помисли си, че беше постъпил глупаво. Беше решил, че Кати ще стои тук, при Сали.
— Без теб къщата е празна, мила — каза той след малко.
— Ще бъде празна без нея — отговори жена му и сълзите й отново потекоха. Тя зарови глава в рамото на мъжа си. — Толкова е малка…
— Да. — Джек се замисли за лицето на Сали, за двете сини очи, заобиколени от море от белези, за болката, която се четеше в тях, за страданието. — Тя ще се оправи, скъпа, и повече не искам да слушам глупости като „вината е моя“.