Патриотични игри

Клэнси Том

Добенс се успокояваше от факта, че всичките заподозрени лица бяха бели. Махането с ръка към хеликоптера беше грешка. Перченето нямаше място в работата на революционера. Това беше урок, от който самият той трябваше да се поучи, но не беше навредил на никого. Ръкавиците и шапките не бяха позволили на ченгетата да направят описание. Най-интересното нещо беше, че независимо от всичките гафове акцията беше преминала успешно. Оня нещастник от ИРА, О’някой си, беше изритан от Бостън с подвита опашка. Най-малкото акцията имаше политически смисъл. Казваше си, че това е истинската мярка за успеха.

От негова гледна точка успехът означаваше и навлизане в света на големите. Хората му и

той бяха осигурили експертно съдействие на доказана революционна група. Сега можеше да се обърне към африканските си приятели за финансови средства. Според него те не бяха африканци, но предпочитаха да се наричат такива. Имаше начини Америка да бъде наранена, да бъде привлечено вниманието по начин, по който никоя друга революционна група не беше успяла. Ами какво ще стане, ако например изключи осветлението в петнадесет щата? Алекс Добенс знаеше как да направи това. Революционерът трябва да открие как да удари хората там, където живеят, а има ли по-добър начин от този да направиш така, че онова, което смятат за даденост, да се превърне в нещо, на което не може да се разчита? Ако покаже, че корумпираното правителство дори не може да поддържа осветлението както трябва, какви ли не съмнения може да вкара в главите на хората след това. Знаеше, че Америка е общество на вещите. Но какво ще стане, ако тези неща спрат да работят? Какво ще си помислят хората тогава? Не знаеше отговора на този въпрос, но усещаше, че нещо ще се промени, а той търсеше точно това.

19.

ТЕСТОВЕ И ИЗПИТИ

— Странна птица е той — отбеляза Оуенс. Досието беше резултат от триседмична работа. Разбира се, можеше да стане и по-бързо, но ако обектът не трябва да узнае, че го разследват, се налага да се действа по-заобиколно.

Денис Кули беше от Белфаст, роден в католическо семейство от средните класи, макар и никой от починалите му родители да не е ходел на църква, което определено е странно за район, където религията определя както живота, така и смъртта. Денис е посещавал църквата — необходимост за младеж, учащ се в енорийското училище — до влизането си в университета, а след това е престанал и никога не се е завърнал. Няма абсолютно никакво криминално досие. Нищо. Дори не фигурираше и в списъка на заподозрените сътрудничещи лица. Като студент в университета се е навъртал около няколко групи от активисти, но никога не е членувал в тях, като очевидно е предпочитал заниманията си по литература. Завършил с най-високите отличия. Оуенс прочете, че е посещавал няколко курса по марксизъм и няколко по икономика, където винаги са преподавали професори с крайно леви позиции. Полицейският инспектор изсумтя. Сякаш си нямаха достатъчно такива в лондонския икономически университет.

За период от две години имаха само записки от данъчните служби. Беше работил в книжарницата на баща си и що се отнася до полицията, той просто не съществуваше. Това беше проблемът на полицейската работа — човек забелязва само криминалните престъпници. Няколко много дискретни запитвания в Белфаст не дадоха никакви резултати. Всякакви хора ходеха в тази книжарница, дори и войници от английската армия, пристигнали там по времето, когато Кули е завършил университета. Витрината на книжарницата била разбивана веднъж-два пъти от развилнели се протестанти — причината да бъдат повикани английските войници, — но не се беше случвало нищо по-сериозно. Младият Денис не е обикалял често местните кръчми, не с членувал в никоя църковна организация, политически клуб или спортна асоциация. „Винаги четеше нещо“ беше казал на полицаите някой. „Що за проклетия — помисли си Оуенс, — собственик на книжарница, който чете.“

След

това родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа.

Оуенс се изненада, че те са починали по напълно обикновен начин. През един неделен следобед спирачките на някакъв камион отказали и той премазал малкия автомобил. Трудно беше да си спомни, че някои хора в Ълстър наистина умират „нормално“ и че бяха точно толкова мъртви, колкото другите, разкъсани от бомби или застреляни от прокрадващи се в нощта терористи. Денис Кули беше получил застраховката и продължил да работи в книжарницата както и преди след тихото и скромно погребение в местната църква. Няколко години по-късно разпродал всичко и се преместил в Лондон, като отначало открил магазин в Найтсбридж и скоро след това закупил книжарницата, в която продължаваше да работи.

Сведенията от данъчните власти говореха, че изкарваше пари за комфортно съществуване. Проверката в апартамента му показа, че се простира според средствата си. Колегите му търговци на книги имаха високо мнение за него. Единствената му служителка, Беатрис, очевидно харесваше да работи на непълен щат при него. Кули нямаше приятели, не посещаваше местните кръчми, пиеше много рядко, изглежда, живееше сам, не бяха известни сексуалните му предпочитания и доста пътуваше по работа.

— Тоя е пълна нула — каза Оуенс.

— Да — отговори Ашли. — Поне това обяснява къде се е запознал с него Джеф — бил е лейтенант в един от първите полкове, заминали за Ирландия, и вероятно е влизал веднъж-два пъти в книжарницата. Нали го знаеш Джефри Уоткинс? Вероятно са се заприказвали за книги — не е възможно да са говорили за друго. Съмнявам се, че Кули е имал някакви други интереси освен книгите.

— Да. Смятам, че е това, на което янките казват идиот. Или най-малкото това е имидж, който той поддържа. Ами родителите му?

Ашли се усмихна:

— Помнят ги като местните комунисти. Не е било нещо сериозно, но определено са били на страната на болшевиките до въстанието в Унгария през 1956 година. Изглежда, това ги е разочаровало. Останали са си явни левичари, но политическата им дейност е спряла по това време. Всъщност помнят ги като много приятни, но странни хора. Насърчавали са местните деца да четат, имали са добри мозъци за бизнес. Навреме са си плащали сметките. Няма нищо друго освен тези сведения.

— Ами това момиче, Беатрис?

— Получила е образованието си в държавно училище. Не е посещавала университет, а се е самообразовала по литература и история на издателската дейност. Живее със стария си баща — той е пенсиониран сержант от Кралските военновъздушни сили. Не води обществен живот. Вероятно прекарва вечерите си в гледане на телевизия с чашка коняк „Дюбоне“. Доста силно е неодобрението й към ирландците, но няма нищо против да работи е „мистър Денис“, защото той е експерт в тази област. И тук нищо.

— Значи имаме търговец на редки книги от семейство на марксисти, но без известни връзки с терористични групи — обобщи Оуенс. — Бил е в университета по същото време с нашия приятел О’Донъл, нали?

— Да, но никой не си спомня дали са се запознали. Всъщност живеели са на няколко пресечки един от друг, но отново никой не помни Кевин да е влизал в книжарницата — вдигна рамене Ашли. — Не забравяй, че става дума за времето, преди О’Донъл да привлече сериозно внимание върху себе си. Ако тогава е имало някаква улика, то тя не е документирана. Посещавали са един и същ преподавател по икономика. Това може да е добра нишка, но човекът е починал преди две години от естествена смърт. Състудентите им са се разпръснали по четирите краища на света, а и още не сме намерили някой, който да е познавал и двамата.