Патриотични игри
Шрифт:
— Но тя е!
— Не, не е. Знаеш ли какъв късмет имам, че и двете сте живи. Днес гледах данните от ФБР. Ако не беше натиснала спирачката тогава, сега и двете щяхте да бъдете мъртви. — Предполагаше се, че това е изместило целта на Милър с няколко сантиметра. Специалистът по съдебна медицина каза, че най-малко два куршума са минали на косъм от главата на Сали. Джек можеше да затвори очи и да издекламира цялата информация дума по дума. — Ти спаси живота й, спаси и своя, защото си умна.
На Кати й беше необходим само миг, за да реагира:
— Ти как разбра това?
— От ЦРУ. Сътрудничат си с ФБР по този случай. Помолих да участвам в екипа им и те приеха.
— Но…
— Много хора работят по този случай, скъпа. Аз съм един от тях — тихо каза Джек. — Сега единственото важно нещо е тези хора да бъдат намерени.
— Мислиш ли…
— Да, мисля. „Рано
Бил Шоу нямаше такива надежди на този етап. Най-добрата потенциална следа, която имаха, беше самоличността на чернокожия, който беше карал микробуса. Криеха това сведение от средствата за масова информация. За вестниците и телевизията всички терористи бяха бели. ФБР ме беше излъгало пресата, просто допусна тя да направи погрешни изводи от непълно изложените сведения, както достатъчно често се случваше. По този начин нямаше да плашат заподозрения. Единственият човек, видял го отблизо, беше служителката от пазарния център. Тя беше прекарала няколко часа в разглеждане на снимки на чернокожи, за които се смяташе, че са членове на революционни групи, и се спря на три възможни лица. Двама от тях се намираха в затвора, единият за обир на банка, а другият — за превозване на експлозиви по междущатското шосе. Третият се беше изгубил от погледа преди седем години. За ФБР той представляваше само една снимка. Беше се отделил от бившите си приятели — умен ход, тъй като повечето от тях бяха арестувани и съдени за различни криминални престъпления — и просто беше изчезнал. Шоу си мислеше, че вероятно най-хубавото, което може да му се е случило, е сега да е част от обществото, да живее нормален живот и действията му от миналото да са само спомен.
Агентът отново провери папката. Псевдонимът му е бил Константин Дапънс. Сведенията от информатора бяха, че в двата случая, когато е приказвал, говорил като начетен човек. Вероятно е образован. Движел се е в групата, която ФБР наблюдаваше, но никога не е бил част от нея. Никога не е участвал в самостоятелно незаконно действие и се е отстранил, когато предводителите на малката банда започнали да говорят за обиране на банки и вкарване на наркотици, за да се издържат. Шоу си помисли, че може би е дилетант, студент с радикални разбирания, който, след като е опознал членовете на групата, е разбрал какво представляват: негодни тъпаци, улични разбойници, натъпкани с малко марксистки глупости или псевдохитлеризъм.
Няколко дребни групировки успяваха понякога да взривят по някоя бомба, но тези случаи бяха толкова редки, че американският народ почти не знаеше, че такива неща се случват. Когато някоя група нападнеше банка или бронирана кола, за да се издържа, обществеността си спомняше, че за да обере банка, човек не се води непременно от политически подбуди. Алчността беше достатъчна. От петдесет и едно терористични нападения през 1982 година броят им беше сведен до седем през 1985. ФБР беше успяло да залови много от тези аматьорски групи, като само миналата година беше предотвратило над двадесет инцидента благодарение на доброто си разузнаване, последвано от бързи действия. В основата си малките клетки от ненормални типове бяха се издали поради собственото си аматьорство.
В Америка нямаше терористични групи с идеологическа мотивация или попе не в европейския смисъл. Съществуваха арменските групи, чиято главна цел беше убиването на турските дипломати, имаше и групи от северозапада, поддържащи превъзходството на белите, но и в двата случая единствената идеология беше омразата — към турците, чернокожите, евреите или всякакви други. Това бяха свирепи групи, но не истински опасни за обществото, защото другите хора не споделяха политическата им цел. За да бъдат наистина ефективни, членовете на подобна група трябваше да вярват в нещо повече, отколкото в омразата. Разбира се, най-опасните терористи бяха идеалистите, но Америка не беше мястото, в което можеше да се види ползата от марксизма или нацизма. След като дори семействата, живеещи от социални помощи, имаха цветни телевизори, доколко привлекателен би могъл да е колективизмът? След като в страната нямаше класово разделение, коя група би могъл убедено да мрази човек? По тази причина повечето малки групи откриваха, че са партизани, плуващи не в морето на омразата, а на безразличието. Нито една група не беше успяла да проумее този факт, преди ФБР да проникне в нея и да я унищожи. Научаваха само, че са обречени на забрава, ако се изключат няколкото колони на единадесета страница и неотпечатаният им предизвикателен манифест. Анонимните редактори решаваха,
В този смисъл ФБР беше жертва на собствения си успех. Работата беше така добре свършена, че вероятността за терористични действия в Америка не беше въпрос, който вълнува всички. Дори и „Случаят Райън“, както сега го наричаха, беше сметнат за обикновено мръсно престъпление, а не предвестник на нещо ново за Америка. За Шоу то беше и двете неща. ФБР разглеждаше тероризма като престъпление без никакви политически измерения, които да придадат някаква перверзна порядъчност на извършителите. Значението на това разграничаване не беше просто семантично. Тъй като по природа терористите удрят основите на цивилизованото общество, да им се приписва дори най-малка порядъчност, би било равносилно на самоубийство, Но ФБР разбираше, че това не са обикновени престъпници, преследващи само парите. Целта им беше далеч по-опасна. По тази причина престъпленията, които обикновено биха фигурирали в списъците на местните полицейски участъци, незабавно се поемаха от федералното правителство.
Шоу се върна към снимката на Константин Дапъпс. Би било прекалено да се очаква от една служителка в магазин да си спомня едно лице измежду стотиците, които виждаше всеки ден, и то толкова добре, че да избере снимка отпреди години. Тя наистина се беше опитала да помогне и се съгласи да не казва на никого какво е правила. Притежаваха описание на дрехите на заподозрения, почти сигурно изгорени, както и на микробуса, който бяха намерили. Сега го разглобяваха парче по парче недалеч от канцеларията на Шоу. За момента това беше всичко, с което разполагаха. Инспектор Бил Шоу можеше само да чака агентите му да се върнат с нещо ново. Някой платен информатор може да дочуе нещо, може да се появят нови свидетели или специалистите по съдебна медицина да открият нещо неочаквано във фургона. Шоу си казваше, че трябва да бъде търпелив. Въпреки двадесет и двете години, прекарани във ФБР, търпението беше нещо, което все още трябваше да си налага.
— Жалко, брадата ти беше започнала да ми харесва — каза колегата му.
— Проклетото нещо сърбеше прекалено много. — Александър Константин Добенс отново беше на работа. — Половината време прекарвах в чесане на лицето си.
— Да, същото ставаше и с мен, когато служех в подводниците — съгласи се колегата му. — Но е по-различно, когато си млад.
— Говори за себе си, дядо! — засмя се Добенс. — Дърт женен пуяк такъв. Това, че си вързан, не значи и аз да бъда.
— Трябва да се задомиш, Алекс.
— Светът с пълен с интересни неща, а аз все още не съм опитал всичко. — „Съвсем не.“ Той беше инженер в „Балтимор гас енд електрик къмпани“ и обикновено работеше нощем. Работата му налагаше да прекарва много от времето си в пътуване и проверки на оборудването, както и да наглежда екипите за обслужване на далекопроводните линии. Алекс беше известен човек, който не се боеше да си оцапа ръцете и всъщност обичаше физическия труд, избягван от много от прекалено гордите инженери. Наричаше себе си народен човек. Симпатиите му към професионалните синдикати бяха извор на раздразнение за ръководството, но той беше добър инженер, а и това, че е чернокож, не беше лошо. Един добър инженер, популярен между хората си, а при това и чернокож, беше неотразим. Беше привлякъл на ниски длъжности доста хора, някои от които бяха много добри работници. Други имаха поразклатено минало, но Алекс ги беше накарал да се стегнат.
Работата нощем често пъти беше спокойна и както обикновено Алекс взе първото издание на „Балтимор Сън“. Случаят вече беше снет от първите страници и сега се появяваше само в колоната с местните новини. Прочете, че ФБР и щатската полиция продължават разследването. Все още се учудваше, че детето и жената бяха оцелели, което свидетелстваше за ползата от обезопасителните колани, да не говорим за работата на инженерите от фирмата „Порше“.
„Е — реши той, — всичко е наред“ Да убиеш малко дете и бременна жена не беше нещо, с което човек може да се хвали. Бяха очистили полицая и на него това му стигаше. Но Добенс продължаваше да се тревожи от залавянето на Кларк. „Казвах на оня тъпак, че човекът му е твърде открит там, но не, искаше да очисти цялото семейство наведнъж.“ Алекс знаеше защо стана така, но гледаше на нещата като на пример за разпаленост, взела връх над реализма. „Проклетите специалисти по политически науки смятат, че човек може да накара нещо да стане, ако го желае достатъчно силно.“ Инженерите знаеха, че това не е така.