Патриотични игри
Шрифт:
Шон се досети от контекста какво означава „селска дивизия“.
— Акцията беше политически издържана, знаеш го. Може би си забравил, че целта винаги е политическа. В това отношение акцията се увенча с пълен успех.
— Не ми трябва ти да ми казваш това! — сопна се Алекс с най-презрителния си тон. Милър беше дребен надут идиот, но Алекс смяташе, че може да му откъсне главата с едно добро стискане. — Ти загуби един от хората си, защото прие нещата лично, а не професионално, и зная какво си мислиш сега. Това беше първата ни голяма работа, нали? Е, синко, мисля, доказахме, че лайната ни са гъсти, така ли е? И още отначало те предупреждавах, че твоят човек е твърде открит. Ако ме беше послушал, сега нямаше един
Милър знаеше, че трябва да изтърпи упреците. Лицето му остана безизразно.
— Алекс, ако не бяхме доволни, нямаше да се върнем при теб. Да, лайната ви са гъсти. — „Проклет негър“, помисли си той. — Можеш ли да ни предоставиш нужната информация?
— Разбира се, срещу съответната цена. Искате ли да участваме в акцията?
— Не знаем още — искрено отговори Милър. „Разбира се, единствената тема тук са парите. Проклети американци.“
— Ако желаеш да играем, аз трябва да имам участие и в планирането. Първо, искаме да знаем как ще влезете и как ще излезете. Може да се наложи да ида с вас. Ако и този път пуснеш съвета ми в кенефа, аз си вземам хората и се махам.
— Малко рано е да сме сигурни, но това, което се надяваме да уредим, е наистина просто…
— Смяташ, че можеш да го организираш ли? — За първи път, откакто беше пристигнал, Шон накара Алекс да кимне в знак на одобрение. — Хитро е. Признавам това. Хитро е. Е, сега нека да поговорим за парите.
Шон написа една цифра на парче хартия и го подаде на Алекс.
— Добре. — Хората, които се интересуваха от пари, можеха лесно да бъдат впечатлени.
— С удоволствие бих искал да имам сметка в твоята банка, братко.
— Ако тази акция успее, ще имаш такава.
— Сериозно ли говориш?
Милър поклати глава утвърдително.
— С пряк достъп. Средства за обучение, помощ за пътническите документи, всичко. Когато ни помагахте последния път, уменията ви привлякоха внимание. Нашите приятели харесват идеята за активна революционна клетка в Америка — „Ако те искат да работят с вас, то си е техен проблем.“ — За колко време можеш да ни доставиш информацията?
— Достатъчно ли е до края на седмицата?
— Можеш ли да го сториш толкова бързо, без да привличаш вниманието?
— Това е моя грижа — отговори с усмивка Алекс.
— Нещо ново при теб? — попита Оуенс.
— Не много — призна Мъри. — Имаме доста улики за пред съда, но само една свидетелка е видяла добре едно лице и не може да го разпознае със сигурност.
— Местните хора помагат ли?
— Това е човекът, когото почти разпознахме. Все още нищо. Изглежда, се учат от АОЪ. Никакъв манифест, никакви съобщения за поемане на отговорност за стореното. Хората ни, които са в други групи, искам да кажа други съществуващи групи, са ударили на камък. Продължаваме да работим по този въпрос и сме изхарчили много пари, но все още нямаме нищо. — Мъри замълча. — Нещата ще се променят. Бил Шоу е гений, един от истинските мозъци, които имаме във ФБР. Преди няколко години го прехвърлиха от контрашпионажа към тероризма и той се справи наистина удивително. Какво ново има при теб?
— Не мога да се впускам в подробности — каза Оуенс, — но успяхме да направим малък пробив. Опитваме се да решим дали той е реален или не. Това е добрата новина. Лошата е, че негово кралско височество ще пътува за Америка идното лято. Няколко души са информирани за маршрута му, включително и шест от хората, които подозираме.
— Как, по дяволите, допуснахте това, Джими?
— Никой не ме е питал, Дан — кисело отговори Оуенс. — В някои от случаите, ако на хората не им се каже, те ще разберат, че става нещо странно — не можеш просто така да спреш да им се доверяваш, нали? А за останалите —
— Отлично. Ами в такъв случай отменете го. Нека се разболее от грип или нещо подобно, когато дойде времето — предложи Мъри.
— Негово височество няма да направи това. Станал е твърде категоричен на тази тема. Няма да допусне заплахата от терористи да се отрази върху живота му по никакъв начин.
Мъри изсумтя:
— Сигурно сте възхитени от смелостта на малкия, но…
— Точно така — съгласи се Оуенс. Не му харесваше особено бъдещият крал да бъде наричан „малкият“, но вече беше свикнал с американския начин на изразяване. — От това нашата работа не става по-лека.
— Доколко плановете за пътуване са твърдо установени? — попита Мъри, като се върна към деловата работа.
— Разбира се, няколко неща от маршрута могат да бъдат променяни, но повечето са сигурно фиксирани. Нашите хора от службите за сигурност ще се срещнат е вашите във Вашингтон. Заминават за там другата седмица.
— Е, знаеш, че ще получиш изцяло необходимото сътрудничество — Службата за сигурност, ФБР, местната полиция, всичко. Ще се грижим добре за него — увери го Мъри. — Той и съпругата му се ползват с голяма популярност у дома. Ще вземат ли и бебето със себе си?
— Не. Успяхме да го убедим за това.
— Добре. Утре ще се обадя до Вашингтон и ще задействам всичко. Какво става е нашия приятел Нед Кларк?
— Засега нищо. Очевидно неговите колеги му създават много неприятности, но той е твърде глупав, за да се пречупи.
Мъри кимна. Добре познаваше този тип хора.
„Е, искаха от мен да тръгна рано тази сутрин“ — мислеше Райън. Беше решил да приеме поканата да слуша лекция в университета в Джорджтаун. Но лекцията го разочарова. Професор Дейвид Хънтър бе enfant terrible* на Колумбийския университет, най-авторитетният специалист по политическите събития в Източна Европа. Неговата книга от миналата година „Революцията се отлага“ представляваше дълбоко изследване на политическите и икономическите проблеми на нестабилната съветска империя. Райън, както и останалите, беше нетърпелив да чуе тази нова информация по темата. Речта не беше нищо друго освен резюме на книгата с доста изненадващото предложение накрая страните от НАТО да бъдат по-агресивни при опитите си да разделят Съветския съюз от окупираните от него страни. Райън сметна това за лудост, макар то да гарантира оживени дискусии по време на приема.
[* Enfant terrible (фр.) — немирник, палавник. — Б.пр.]
В края на дискусията Райън бързо отиде на приема. Пропуснал беше обяда, за да е сигурен, че ще пристигне навреме. Имаше широка маса с ордьоври и Джек напълни чинията си с възможно най-голямо търпение, преди да се отдалечи в един спокоен ъгъл до асансьорите. Позволи на другите да се скупчат около професор Хънтър. Приятно беше човек отново да бъде в Джорджтаун, та дори и само за няколко часа. Галерията в Международния културен център се различаваше доста от мърлявите коридори на ЦРУ. Четириетажното преддверие на лингвистичния факултет беше осеяно с прозорци на канцеларии, а от покрива надничаха две дръвчета в саксии. Площадчето пред сградата беше павирано с тухли и студентите го наричаха Червения площад. На запад се намираше четириъгълникът на старите сгради и гробището, където почиваха свещениците, преподавали тук в продължение на почти двеста години. Това беше едно съвсем цивилизовано място, като се изключи неприятният вой на реактивните двигатели откъм Националното летище на няколко мили надолу по реката. Някой блъсна Райън точно когато приключваше закуската си.