Патриотични игри
Шрифт:
— Окей. Къде точно е това място?
Добенс разтвори картата на масата на Грифин.
— Тук.
— Скъп район — каза със съмнение ръководителят.
— О, хайде, шефе! — изсумтя Алекс. — Как ще изглеждат нещата във вестниците, ако започнем да провеждаме всичките си експерименти в райони, населени с бедни хора? Освен това — усмихна се той — всичките тези идиоти по опазването на околната среда са богати, нали?
Добенс внимателно беше подбрал забележката си. Една от любимите теми на Грифин беше „Защитникът на околната среда от Парк авеню“. Той притежаваше малка ферма и не обичаше някой дилетант с
— Добре. Можеш да го направиш. Кога смяташ да го монтираш?
— „Уестингхаус“ могат да ни предоставят агрегата в края на идната седмица. Мога да го инсталирам и да го пусна в действие три дни след това. Искам екипът ми да провери линиите — всъщност самият аз ще слизам там, за да го монтирам, ако не възразяваш.
Грифин кимна одобрително.
— Ти си моят тип инженер, синко. Повечето от стажантите, които ни изпращат сега, се боят да си изцапат ръчичките. Ще ме държиш ли в течение?
— Да, сър.
— Продължавай в този дух, Алекс. Говорил съм на ръководството някои неща за теб.
— Благодаря ви, мистър Грифин.
Добенс излезе от сградата и тръгна към дома си с двегодишния си служебен плимут. По-голямата част от движението в пиковия час се насочваше насам, а той излизаше от района. Прибра се у дома си след по-малко от час. Шон Милър тъкмо се събуждаше, беше си налял чай и гледаше телевизия. Алекс се чудеше как е възможно да започне човек деня си с чай. Направи си нескафе.
— Е? — попита Милър.
— Няма проблеми — усмихна се Алекс, а след това спря. Мина му през ума, че ще му липсва работата. След всичките разговори в колежа за даването на власт на народа, след като започна работа за „БГ&Е“, с изненада откри, че един инженер от общественополезна фирма като тази вършеше точно това.* По доста особен начин сега служеше на обикновените хора, въпреки че не изглеждаше много значим. Добенс реши, че това е добра подготовка за бъдещите му амбиции. Помнеше, че дори онези, които са служили скромно, все още служат. Това е важен урок занапред.
[* Игра на думи (Power to the people — „Дайте власт на хората“, Power — власт, електроенергия)]
— Хайде. Ще говорим за това в лодката.
Сряда беше особен ден. Райън, който отсъстваше и от двете си служби, носеше мечката, а Кати изкара количката с дъщеря им от болницата. Мечката беше подарък от курсантите, на които преподаваше история, и представляваше огромно чудовище, което тежеше към тридесет килограма и беше високо почти метър и петдесет, на главата си имаше шапка като на мечока Смоуки* — всъщност шапката принадлежеше на един инструктор по строева подготовка от морската пехота и беше предоставена по настояване на Брекенридж и охранителния взвод. Един офицер от полицията отвори вратата, за да може процесията да мине. Беше ветровит мартенски ден, но семейното комби беше паркирано пред вратата. Джек взе дъщеря си на ръце, докато Кати благодареше на сестрите. Постави я в седалката й и сам закопча колана. Мечката трябваше да отиде отзад.
[* Герой от американски мултипликационен сериал. — Б.пр.]
— Готова ли си да се прибереш у дома, Сали?
— Да. — Гласът й беше вял. Сестрите казваха, че тя още вика в съня си. Най-сетне краката й бяха напълно заздравели. Отново можеше да ходи, макар лошо и тромаво, но ходеше.
— Приготвили сме ти една изненада — каза той.
— Каква?
— Ако ти кажа, то няма да бъде изненада — изтъкна баща й.
— Тате! — за момент малкото му момиченце стана такова, каквото беше преди.
— Чакай и ще видиш.
— За какво става дума? — попита Кати, когато се настани в колата.
— Изненадата.
— Каква изненада?
— Виждаш ли? — каза Джек на дъщеря си. — Дори и мама не знае.
— Джек, какво става?
— Миналата седмица разговаряхме е доктор Шенк — само каза Райън. Освободи ръчната спирачка и навлезе по „Бродуей“.
— Искам си мечока — каза Сали.
— Той е много голям, за да може да седне до теб, мила — отговори Кати.
— Но можеш да носиш шапката му. Той каза, че няма нищо против. — Джек подаде шапката. Широкополата шапка се захлупи на главата й.
— Благодари ли на хората за мечката? — попита Кати.
— Разбира се. — Райън се замисли за момент. — Тоя срок всички ще преминат. Но не казвай на никого. — Джек имаше славата на човек, при който трудно се изкарват оценки. „По дяволите принципите“ — помисли той. Курсантите, на които преподаваше, изпращаха за Сали непрекъснат поток от цветя, играчки, игри и картички, които бяха развличали малкото му момиченце, а след това тръгваха из отделението и правеха деня по-светъл за още петдесетина болни деца. Мечокът беше най-големият подарък. Сестрите казаха на Кати, че той наистина буди възхищение у Сали. Чудовищната играчка често пъти се намираше на леглото на Сали и тя се притискаше здраво до него. Щеше да бъде трудно да прави същото вкъщи, но Джек беше решил въпроса. Скип Тайлър вземаше окончателните мерки.
Джек не бързаше. Караше така, сякаш вози напукани яйца. Копнееше за цигара, което беше един от неотдавна придобитите навици в ЦРУ, но знаеше, че трябва да спре да пуши сега, след като Кати си беше вкъщи през цялото време. Внимаваше да не тръгне по маршрута, по който Кати беше карала през онзи ден, в който… Ръцете му се свиха около волана, както правеха от няколко седмици насам. Знаеше, че трябва да спре да мисли толкова много за това. Тези мисли бяха се превърнали в мания и не му помагаха много.
Гледката се беше променила от…катастрофата. Оголените тогава дървета вече имаха зелени пъпки и листа, с които почваше пролетта. Конете и кравите бяха пуснати по фермите. Виждаха се телета, жребчета и Сали притискаше нос към стъклото, докато гледаше към тях. Райън си мислеше, че както всяка година, и сега животът се подновяваше. Семейството му беше цяло и той щеше да го пази. Накрая стигнаха до последния завой по Нес Фолкънс роуд. Джек забеляза, че камионите на електрокомпанията все още са тук, и като зави към гаража си, се запита какво правят.