Патриотични игри
Шрифт:
— Нищо друго не изглежда осъществимо — отговори Милър. — Не става въпрос само да стигнем достатъчно близо, а и да напуснем района, след като мисията бъде изпълнена. Синхронът е от критична важност…
— А когато синхронът е от критична важност, простотата е задължителна черта — кимна О’Донъл. — Има ли друго нещо, което противникът би могъл да опита?
— Мисля, че не — каза Маккени. — Предвидили сме възможно най-лошото.
— Хеликоптерите — обади се Милър. — Те за малко не ни разбиха последния път. Не са никакъв проблем, ако сме
— Много добре — каза О’Донъл. — А втората част от акцията?
— Естествено трябва да знаем къде се намират целите ни — отговори Маккени. — Кога искаш да задействам хората си? — Агентите на шефа на разузнаването бездействаха от няколко седмици по негова заповед.
— Все още не — замислено отговори шефът. — Отново всичко е въпрос на синхрон, Шон.
— Мисля, че трябва да чакаме до пълното приключване на мисията, преди да тръгнем.
— Да, последния път тази идея се оказа добра — съгласи се командирът. — Колко човека са необходими за акцията ти?
— Не по-малко от петнадесет. Мисля, че можем да разчитаме на Алекс за трима обучени мъже, като един от тях е самият той. Повече — не, трябва да ограничим доколкото е възможно участието му.
— Съгласен съм — каза Маккени.
— А обучението? — попита О’Донъл.
— Най-продължителното от всичко, което сме правили.
— Кога трябва да започне?
— Месец преди удара — отговори Милър. — Повече от това ще бъде равносилно на пилеене на средства. В момента имам да върша доста неща.
— Това са плановете — каза Мъри. — Можеш да ги оставиш във вашето посолство или ще ги пратим в Блеър Хаус, срещу президентството, от другата страна на улицата.
— Изказвам цялото си уважение към вашите хора от тайната служба, но… — Началникът на групата за охрана на дипломатите можеше и да не довършва мисълта си. Той отговаряше за безопасността на важните личности и нямаше да се довери на чужденци повече, отколкото беше необходимо.
— Да, разбирам. Ще изпратят цяла охранителна група от Службата за сигурност плюс двама свързочни офицери от ФБР. Ще разчитаме и на обичайното съдействие от страна на местната полиция. Два екипа за действие в рискови ситуации ще бъдат в състояние на готовност през цялото време, докато те са тук. Единият екип е във Вашингтон, а другият, помощният — в Куантико.
— Колко човека знаят? — попита Ашли.
— Тайната служба и хората от ФБР вече са информирани. Когато вашите хора отидат там, нашите трябва да са проверили повечето от обектите. Местната полиция няма да бъде известявана дотогава, докогато не стане необходимо.
— Казваш, че повечето от местата са проверени, но не всичките? — попита Оуенс.
— Искате ли да проверим и необявените местопребивавания толкова рано?
— Не. — Мъжът от групата за охрана на дипломатите поклати глава. — Достатъчно лошо е, че обществените мероприятия ще трябва да бъдат известни толкова рано. Все още
Оуенс погледна колегата си, но не реагира. Началникът на ГОД беше включен в списъка на заподозрените лица, а според заповедта никой не трябва да знае подробности от разследването. Оуенс смяташе, че той е чист, но детективите бяха открили нередовни моменти в личния му живот, които някак си са били пропуснати при предишните проверки. Докато не станеше сигурно, че той не е опасен риск, нямаше да знае, че някои от възможните заподозрени са видели разписанието. Командирът на Ц-13 иронично погледна Мъри.
— Мисля, че се престаравате малко, господа, но такава е работата ви — каза човекът от ФБР, докато ставаше. — Вашите хора отлитат утре, нали?
— Точно така.
— Окей. Чък Авери от тайните служби ще посрещне хората ви на летище „Дълес“. Кажете им да не се притесняват и да питат каквото ги интересува. Ще получите пълно съдействие от наша страна. — Наблюдаваше ги, като тръгнаха. Пет минути по-късно Оуенс се върна.
— Какво става, Джими? — изненада се Мъри.
— Какъв напредък имате по въпроса с хората, които нападнаха Райън?
— Нищо през последните две седмици — призна си Мъри. — А вие?
— Имаме една вероятна връзка — нека бъда точен, подозираме, че може да има връзка.
Мъжът от ФБР се усмихна.
— Да, разбирам. Кой е той?
— Джефри Уоткинс. — Това име накара Мъри да реагира.
— Оня от външното министерство? По дяволите! Има ли в списъка друг, когото познавам?
— Човека, е когото току-що разговаря. Хората на Ашли са открили, че не е съвсем верен на жена си.
— Момчета или момичета? — Мъри се досети от начина, по който Оуенс беше казал това. — Искаш да кажеш, че той не знае, Джими?
— Той не знае, че разписанието е било предадено вероятно не на когото трябва. Уоткинс е между тези хора, но там е и приятелят ни от ГОД.
— О, това е наистина добро! Плановете може би са предадени, но не казваш на шефа на сигурността, защото той може би е този, който…
— Не е вероятно, но трябва да допуснем тази възможност.
— Отменете пътуването, Джими. Ако трябва, счупете му крака, отменете го.
— Не можем. Не иска. Разговарях с негово височество онзи ден и му обясних проблема. Той отказва да позволи животът му да бъде манипулиран по този начин.
— Защо ми казваш това? — вдигна очи към тавана Мъри.
— Трябва да го кажа на някого, Дан. Ако не мога пред своите хора, то… — Оуенс махна с ръка.
— Искаш ние да отменим пътуването вместо вас, така ли? — попита Мъри. Знаеше, че Оуенс не може да отговори на този въпрос. — Нека се разберем ясно. Искате нашите хора да бъдат нащрек, защото вероятността за нападение е сериозна, а един от добрите може би е лош.
— Правилно.
— Това няма да накара хората ни да се почувстват истински щастливи.