Патриотични игри
Шрифт:
— Скип вкъщи ли е? — попита Кати.
— Така изглежда — отговори Джек, като потисна усмивката си.
— Пристигнаха — каза Алекс.
— Да — отбеляза Луис. — Двамата бяха застанали на стълба и поставяха нови проводници, за да свържат експерименталния трансформатор. — Знаеш ли, след като свършихме оная работа — каза мъжът, — снимката на жената беше поместена във вестниците. Едно хлапе се ударило в някаква витрина и си нарязало лицето. Той е бил малък наш брат, Алекс. Жената е спасила очите му.
—
— Хей, не обичам да се занимавам с деца — каза Луис. — Ченгетата са друго нещо — добави в защита той. Не трябваше да казва, че и бащата на детето беше друго нещо. Това беше делова работа. Както и Алекс, той все още имаше някакви скрупули и нараняването на деца не беше от нещата, които можеше да върши без вътрешен смут.
— Може би всички имахме късмет. — Алекс беше наясно, че това е глупав начин на мислене за един революционер. Сантименталността нямаше място в делата му, тя пречеше на това, което трябваше да направи, и удължаваше работата, като предизвикваше и смъртта на повече хора. Също така знаеше, че забраната за нараняване на децата е генетично дълбоко закодирана във всяко човешко същество. Човечеството не беше напреднало в познанията си от времето на Маркс и Ленин. Така че, когато беше възможно, той щеше да избягва да жертва деца. Мислеше, че това ще привлече повече симпатии в обществото, което смяташе да освободи.
— Да.
— Е, какво видя?
— Имат прислужница — разбира се, чернокожа. Много хубава жена. Кара шевролет. Вътре има и още един човек. Бял е, едър мъж и ходи особено.
— Добре — Алекс си записа за жената, но пропусна мъжа. Вероятно той е семеен приятел.
— Ченгетата, щатските ченгета, са там минимум през два часа. Вчера следобед един от тях ме пита какво правим. Наглеждат мястото. В къщата има допълнителна телефонна линия — трябва да е алармена инсталация. Значи имат аларма и полицаите винаги са наоколо.
— Добре. Дръж си очите отворени, но не се издавай.
— Дадено.
— Ето ни у дома — пое си дъх Райън. Спря колата, излезе и заобиколи до вратата на Сали. Видя, че малкото момиченце не си беше играло със закопчалката. Той я откопча, взе детето на ръце и го извади от колата. Тя обви с ръце врата му и за миг животът за Райън отново стана прекрасен. Понесе Сали към предната врата, като я притискаше с ръце към гърдите си.
— Добре дошли — Скип вече беше отворил вратата.
— Къде ми е изненадата? — попита Сали.
— Изненада ли? — Тайлър беше озадачен. — Не зная за никаква изненада.
— Тате! — Баща й получи един обвинителен поглед.
— Хайде, влизайте — каза Тайлър.
Мисис Хакет също беше там. Приготвила беше обяд за всички. Самотна майка на двама синове, тя работеше, за да ги издържа. Райън остави дъщеря си на пода и тя отиде в кухнята. Скип Тайлър и баща й гледаха как скованите й крака преодоляват разстоянието.
— Господи, не е ли удивително колко бързо оздравяват
— Какво? — изненадано запита Джек.
— Веднъж, когато играех футбол, си счупих крак. Проклет да бъда, ако се възстанових така бързо. Хайде. — Тайлър подкани Джек с глава да излязат. Най-напред погледна мечката в колата. — Чух, че е голям мечок. Трябва да е играл в отбора на Чикаго*!
[* Игра на думи. В Чикаго има футболен отбор с името „Чикагските мечки“. — Б.пр.]
След това отидоха в горичката на север от къщата на Райън. Тук намериха изненадата, завързана за едно дърво. Джек освободи верижката и го вдигна във въздуха.
— Благодаря ти, че го докара.
— Нищо работа. Радвам се да я видя у дома й, приятелю.
Двамата мъже се върнаха в къщата. Джек погледна иззад ъгъла и видя, че Сали унищожава един сандвич с фъстъчено масло.
— Сали… — каза той. Жена му вече го гледаше с отворена уста. Главата на дъщеря му се завъртя, когато той слагаше кученцето на пода.
Беше черен лабрадор, тъкмо отбит от майка си. Кученцето се нуждаеше само от един поглед, за да разбере на кого принадлежи. Затича странично по пода и диво размаха опашка. Сали седна на пода и сграбчи кучето. След миг то облизваше лицето й.
— Тя е твърде малка за куче — каза Кати.
— Добре, можеш да го върнеш още този следобед — тихо каза Джек. Получи гневен поглед. Дъщеря му изпищя, когато кучето започна да дъвче тока на едната й обувка. — Не е достатъчно голяма за пони, но смятам, че това нещо е точно каквото й трябва.
— Ти си го обучавай!
— Това ще бъде лесно. От добро потекло е. Баща му е Виктор Юго Блек, шампионът на Чесапийк, представяш ли си? Лабрадорите имат меки уста и обичат децата — продължи Джек. — Вече съм го записал на курс за обучение.
— Курс за какво? — Сега Кати наистина беше объркана.
— Породата се казва Лабрадорско куче донасяч — обясни Джек.
— Колко голямо става?
— О, може би тридесет килограма.
— То ще е по-голямо от нея!
— Да. Те обичат и да плуват. Той може да се грижи за нея и в басейна.
— Ние нямаме басейн.
— Започват го след три седмици — отново се усмихна Джек. — Доктор Шенк каза, че плуването е добра терапия за такъв вид нараняване.
— Не си си губил времето — отбеляза жена му. Сега се усмихваше.
— Щях да взема нюфаундлендска порода, но са прекалено големи — около метър. — Джек не каза, че първото му желание беше да си вземе достатъчно голямо куче, което да може да откъсне главата на всеки, който се приближи до дъщеря му, но благоразумието надделя.
— Е, ето я и първата ти работа — посочи Кати. Джек взе една салфетка, за да почисти локвата на плочките. Преди да успее да го стори, дъщеря му почти го удуши с дива прегръдка. Употреби всичките си сили, за да може да се удържи, но го направи. Сали не би разбрала защо баща й плаче. Светът се беше върнал в предишния си вид. „Сега ако можем да го опазим такъв.“