Патриотични игри
Шрифт:
[* Джон Кийтс (1795–1821) — виден представител на романтизма в английската литература. — Б.пр.]
Същата вечер в Скотланд Ярд пристигнаха докладите от проведените през деня наблюдения и както винаги бяха вкарани в компютъра. Акцията се провеждаше съвместно от лондонската полиция и службата за сигурност, известна като „МИ-5“. За разлика от американското ФБР хората от „Петицата“ нямаха пълномощията да арестуват заподозрените лица и трябваше да работят с полицията, за да може даден случай да бъде приключен. Това сътрудничество не беше съвсем сполучливо. То означаваше, че Джеймс Оуенс трябва да работи заедно с Дейвид Ашли. Оуенс напълно споделяше мнението на колегата си от ФБР
— Характерни начини на поведение — каза Ашли, който пиеше чая си, докато разглеждаше разпечатката от компютъра. Бяха установили тридесет и девет души, които знаеха или може би са имали информация, свързана със засадата на пътя към двореца и превозването на Милър до остров Уайт. Някой от тях е издал тази информация. Всички бяха под наблюдение. Досега бяха установили, че един от тях е хомосексуалист, който обича да се люби в гардероби, двама мъже и една жена, които се занимаваха и с дела от интимен вместо от държавен характер, и мъже, изпитващи голямо удоволствие да гледат порнографски филми по кината в Сохо. Финансовите доклади от данъчната служба не дадоха нищо интересно, както и наблюденията върху начина на живот на следените лица. Съществуваха обичайните хобита, вкусове към театъра и телевизията. Някои от хората имаха многобройни кръгове от приятели. Няколко пък нямаха никакви приятели. Следователите изпитваха благодарност към тези тъжни, самотни хора, защото много от приятелите на другите трябваше да бъдат проверявани, а това изискваше време и хора. Оуенс гледаше на тази акция като на нещо необходимо, но напълно лишено от вкус. Това беше като да надничаш през пердетата, но в полицейския му вариант. Записите на телефонните разговори, особено на тези между влюбените, понякога го караха да се гърчи. Оуенс беше човек, който цени нуждата на индивида от самостоятелност. Никой не би издържал на подобно наблюдение. Казваше си, че със сигурност животът на един човек нямаше да се окаже безупречен, и това беше целта на цялото упражнение.
— Виждам, че мистър Уоткинс е посетил книжарница за редки книги днес следобед — отбеляза Оуенс, който четеше от разпечатката.
— Да. Той колекционира. Аз също — каза Ашли. — Бил съм в този магазин. Неотдавна имаше разпродажба в едно имение. Може би Кули е закупил някои неща, които Джефри иска за себе си. — Офицерът от службата за сигурност си отбеляза, че трябва да посети този магазин. — Бил е вътре десетина минути, разговарял е с Денис…
— Познаваш ли го? — вдигна поглед Оуенс.
— Той е един от най-добрите в занаята — каза Ашли. Усмихна се на избраната от него дума: Занаята. — Преди две години купих на жена ми за Коледа една книга на Бронте. Той е един дебел дребен педераст, но знае много. Та Джефри е говорил с него около десет минути, купил е книга и си е тръгнал. Чудя се какво ли е взел. — Ашли разтърка очи. Беше на стриктен четиринадесетчасов работен ден толкова отдавна, че вече не си спомняше от кога.
— Това е първото ново лице, е което Уилкинс се е срещнал от няколко седмици — отбеляза Оуенс. Замисли се за момент. Имаше по-добри улики от тази, а и хората му бяха малко.
— Та ще можем ли да се споразумеем по този въпрос с емиграцията? — попита общественият защитник.
— В никакъв случай — каза Бил Шоу от другата страна на масата. „Да не си мислиш, че ще му дадем политическо убежище?“
— Вие не ни предлагате нищо — отбеляза адвокатът. — Обзалагам се, че мога да оборя обвинението за оръжието, а и нямате никакъв начин да подкрепите обвинението в заговор.
— Не ни притеснява, адвокате. Ако от това ще бъдете по-щастлив, ние можем да го освободим, да му дадем билет за дома и дори да го съпроводим дотам.
— За да го вкарат в затвор с максимална сигурност ли? — Общественият защитник затвори досието за случая Иймън Кларк. —
— Ако се признае виновен по обвинението за притежание на оръжие и за заговора, ще прекара няколко години в много по-приятен затвор. Но ако смятате, че ще позволим един осъден убиец просто да си тръгне свободен оттук, мистър, вие просто се заблуждавате. С какво мислите, че можете да се пазарите?
— Нещо, което може да ви изненада — тайнствено отговори адвокатът.
— О, така ли? Обзалагам се, че и на вас не е казал нищо — предизвика младия адвокат агентът, като наблюдаваше реакциите му. Бил Шоу също беше адвокат, но от онези, посветили познанията си да се борят за спокойствието на обществото, а не за свободата на криминалните престъпници.
— Разговорите между адвоката и обвиняемия се ползват с привилегии. — Адвокатът беше практикувал занаята в продължение точно на две години и половина. Разбиранията му за работата се ограничаваха до голяма степен до това да държи полицията надалеч от доверениците си. Отначало беше доволен, че Кларк не беше казал нищо на полицията, но се изненада от това, че той не искаше да разговаря дори и с него. В края на краищата може би все пак ще успее да направи някаква сделка, независимо от думите на този човек от ФБР. Но нямаше с какво да се пазари, както Шоу току-що му каза. Изчака още няколко секунди, за да види реакцията на агента, но срещна само безизразния му поглед. Общественият защитник призна пред себе си, че е победен. Е, в този случай нямаше кой знае какви шансове.
— Така си и мислех — каза Шоу, като се изправи. — Кажете на клиента си, че ако не проговори до вдругиден, ще трябва да лети за дома, за да доизлежи доживотната си присъда. Не забравяйте да му кажете това. Ако желае да проговори, след като се върне, ще изпратим хора при него. Казват, че бирата там е доста хубава, и не съм против да ида да я опитам. — Единственото нещо, което ФБР можеше да използва срещу Кларк, беше страхът. Акцията, в която участваше той, беше навредила на ИРА и младият, тъп Нед може би няма да хареса приема там. Щеше да бъде в по-голяма безопасност в американски затвор, отколкото в английски, но Шоу се съмняваше, че той разбира това, или пък че би се пречупил. Може би, след като се завърне, ще може нещо да се уреди.
Случаят не вървеше добре, макар че не беше очаквал друго развитие. Тези неща или се разкриваха веднага, или се проточваха с месеци и години. Хората, които преследваха, бяха твърде умни, за да оставят следа, която може веднага да бъде разплетена. За него и екипа му оставаше единствено отегчителната ежедневна работа. Но такова беше и определението в учебниците за следователската полицейска работа. Шоу достатъчно добре го знаеше: самият той беше написал един от текстовете в учебника.
18.
СВЕТЛИНИ
Ашли влезе в книжарницата в четири следобед. Като истински библиофил той се спря на вратата, за да се наслади на мириса на книги.
— Мистър Кули днес на работа ли е? — попита той момичето.
— Не, сър — отговори Беатрис. — Замина по работа зад граница. Мога ли да ви помогна с нещо?
— Дочух, че сте се сдобили с някои нови неща.
— О, да. Казаха ли ви за първото издание на пиесите на Марлоу? — Беатрис поразително приличаше на мишка. Косата й имаше същия мръснокафяв оттенък и беше зле поддържана. Лицето й — подпухнало от твърде много храна или пиене, Ашли не можеше да определи точно от какво. Очите й се криеха зад очила с дебели стъкла. Обличаше се по начин, който напълно подхождаше на магазина — всичките й дрехи бяха стари и демоде. Ашли си спомни времето, когато купи за жена си книгата на Бронте, и се зачуди дали двете тъжни сестри не са приличали на това момиче. Жалко. С малко повече усилия тя би могла да изглежда привлекателна.