Патриотични игри

Клэнси Том

— Не точно — каза Еди. — Пади и аз се запознахме с него днес. Така изглеждаше дъщеря му сега.

Втората снимка легна на бара.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Не беше никак лесно да проумее човек, че под цялото медицинско оборудване лежи дете. Краката й стърчаха изпод тежките бинтови превръзки. В устата си имаше пластмасова тръба, широка около два сантиметра, и видимите части от тялото й представляваха ужасна каша с неопределен цвят, която фотографът майсторски беше уловил.

— Тя е късметлия, чичо Джон. Майката на момиченцето също е била там. — Още две снимки легнаха на бара.

— Какво е станало? Катастрофа ли? Какви са тези неща? — попита

Джон Донъхю. Той наистина не знаеше какво става.

— Тя е хирург — пък и е бременна, не се вижда от снимките. Вчера по колата й са стреляли с автомат, извън Анаполис в Мериленд. Малко по-късно са убили един полицай. — Още една снимка легна на бара.

— Кой? Кой го е направил?

— Ето го бащата. Джек Райън. — Снимката беше същата, която бяха поместили и лондонските вестници, снимката от дипломирането на Джек в Куантико. Еди знаеше, че чичо му винаги изпитваше гордост да гледа сините униформи на морската пехота.

— Виждал съм го някъде преди…

— Да. Той спря терористично нападение в Лондон преди няколко месеца. Изглежда, е обидил терористите толкова много, че дойдоха да убият него и семейството му. Бюрото работи по случая.

— Кой го е направил?

Последната снимка падна на бара. На нея се виждаха ръцете на Райън на по-малко от двадесет сантиметра от гърлото на Пади О’Нийл и един чернокож, който го възпира.

— Коя е чернилката? — попита чичото. Племенникът му за малко не избухна.

— По дяволите, чичо Джон! Този човек е пилот от военноморските сили.

— О! — Джон се смути за момент. Нямаше високо мнение за чернокожите, макар че един, който носеше униформа на морски пехотинец също получи безплатно първата си напитка. Казваше си, че онези в униформите са други. Джон Донъхю винаги беше казвал, че всеки, който като него е служил пода знамето, му е приятел. „Някои от най-добрите ми приятели в армията…“ Спомни си как щурмови самолети на военноморските сили подкрепяха взвода му през целия път до морето и задържаха китайците с напалм и ракети. Е, този може би е малко по-различен. Още няколко секунди гледа останалите снимки.

— Значи казваш, че Пади има общо с тази работа?

— От години ти обяснявам кого представлява този гад. Ако не ми вярваш, може би ще искаш да попиташ доктор Райън. Достатъчно е само това, че О’Нийл плюе върху страната ни всеки път, когато дойде тук. Приятелите му за малко не избиха цялото семейство вчера. Ние хванахме един от тях. Двама морски пехотинци от охраната на академията го спипали, когато причаквал Райън, за да го застреля. Казва се Иймън Кларк и знаем, че е работил за Извънредното крило на ИРА — знаем това, чичо Джон, той е осъждан убиец. Хванали са го със зареден пистолет в джоба. Ти още ли мислиш, че са свестни хора? По дяволите, вече започнаха да нападат и американци! Ако не вярваш на мен, повярвай на това! — Еди Донъхю отново нареди снимките на дървения бар. — Това момиче, майка му и едно още неродено дете вчера за малко не загинаха. Този полицай загина. Остави дете и жена. Оня приятел в малката стая събира пари, за да купува оръжие, той е свързан с хората, които направиха това.

— Но защо?

— Нали ти казах, бащата на това момиченце се намеси в едно убийство в центъра на Лондон. Предполагам, че хората, които е възпрял, искат да му го върнат — и не само на него, на цялото му семейство — бавно обясни агентът. — По дяволите! — отново изруга той. — Затова ги наричат терористи! — Номерът щеше да мине. Виждаше, че най-после успява.

— Сигурен ли си, че Пади има пръст? — попита чичо му.

— Не знаем той да е

вдигал пистолет. Той е техен говорител, идва тук да събира пари, за да могат да вършат подобни неща у дома си. О, той никога не цапа ръцете си с кръв. Твърде умен е да постъпи така. Но парите отиват за подобни неща. Абсолютно сигурни сме. А сега играят игрите си и тук. — Агент Донъхю знаеше, че събирането на пари е второстепенно в сравнение е психологическите подбуди за идването, но не беше време да усложнява темата с подробности. Наблюдаваше как чичо му разглежда снимките на малкото момиче. На лицето му се четеше объркване, каквото винаги съпътства съвсем новите идеи.

— Сигурен ли си? Съвсем сигурен?

— Чичо Джон, сега по случая работят тридесет от нашите агенти и хора от местната полиция. Можеш да се обзаложиш, че сме сигурни. И ще ги хванем. Директорът е дал думата си. Трябват ни. Няма да пожалим средства, но ще хванем тези мръсници — каза с хладна решителност Едуард Донъхю.

Джон Донъхю погледна племенника си и сякаш за първи път видя мъжа в него. Службата му във ФБР беше източник на семейна гордост, но най-после Джон разбра точно защо е така. Той вече не беше дете. Беше мъж е работа, към която се отнасяше много сериозно. Това беше решаващият фактор, а не снимките. Джон трябваше да повярва в това, което беше чул.

Собственикът на „Клуба на патриотите“ се изправи и тръгна към другия край на бара, където беше подвижният плот. Вдигна го и се насочи към стаичката, а племенникът му го последва по петите.

— Но нашите момчета се борят — говореше О’Нийл на петнадесетте човека в стаята. — Всеки ден се борят за… присъединяваш ли се към нас, Джони?

— Вън! — тихо каза Донъхю.

— Какво…не разбирам, Джон — запита истински озадачен О’Нийл.

— Мислиш, че съм глупав. Може би бях глупав. Излизай. — Гласът му стана по-властен и престореният акцент липсваше. — Махай се от моя клуб и никога повече не се връщай тук.

— Но, Джони, какво говориш?

Донъхю грабна мъжа за яката и го повдигна от стола му. О’Нийл продължи да протестира, докато го изхвърлиха през вратата. Еди Донъхю помаха на чичо си и последва повереника си.

— За какво беше всичко това? — попита един от хората в стаичката. Друг, журналист от „Бостън Глоуб“, започна да си води записки, докато собственикът на бара накъсано разказваше това, което беше научил.

До момента никоя полицейска агенция не беше споменавала името на терористична група, както не беше направил и специалният агент Донъхю. От Вашингтон му бяха дали много внимателно обмислени инструкции, които той изпълни също толкова предпазливо. Но преминавайки през чичо Джон и репортера, фактите се попромениха, което не изненада никого, и след няколко часа в пресата се появи история, според която нападението над Джек Райън и семейството му е извършено от извънредното крило на ИРА.

Мисията на Шон Милър в Америка беше доведена докрай от служба на американското правителство.

Милър и хората му вече си бяха у дома. Както много други от същия бранш, Шон Милър мислеше за ценността на бързите международни полети. Този път летяха до Мексико от международното летище „Дълес“ във Вашингтон, оттам до холандските Антилски острови, до международното летище „Шипхол“ със самолет на КЛМ, а после — до Ирландия. Необходими бяха само пътнически документи и малко пари. Въпросните документи вече бяха унищожени, а парите не можеха да се проследят. Седеше пред бюрото на Кевин О’Донъл и пиеше вода, за да компенсира обичайното за летенето обезводняване.