Патриотични игри
Шрифт:
Човек може да страда определено време — изглежда, всяка сълза отнася със себе си от натрупаните чувства. Кати спря първа. Избърса лицето на мъжа си с ръка. Успя да се усмихне истински. Джек не беше бръснат. Тя имаше чувството, че търка ръката си в шкурка.
— Колко с часът?
— Десет и тридесет. — Нямаше нужда Джек да гледа часовника си.
— Трябва да спиш, Джек. И да останеш здрав. — Да. — Джек разтри очите си.
— Здравей, Кати — каза Роби, като влезе. — Дойдох да ти го взема.
— Добре.
— Настанихме се в мотела „Холидей ин“ на улица „Лом-бард“.
—
— Стига, Джек — прекъсна го Роби. — Как си, Кати?
— Имам невероятно главоболие.
— Радвам се да те видя усмихната — меко каза Роби. — Си-си ще дойде следобед. Искаш ли да ти донесе нещо?
— Не точно сега. Благодаря ти, Роб.
— Не се предавай, докторке. — Роби хвана Джек за ръката и го вдигна на крака. — Ще ти го доведа по-късно днес.
Двадесет минути след това Роби въведе Джек в стаята в мотела. Извади шишенце с хапчета от джоба си.
— Докторът казва, че трябва да вземеш едно от тези.
— Аз не вземам хапчета.
— От тези ще вземеш едно, приятел. Много хубаво, жълто хапче. Това не е молба, Джек. Това е заповед. Трябва да спиш. Дръж.
Роби му подхвърли шишенцето и загледа как Джек изпи едно хапче. След десет минути Райън заспа. Джексън провери дали вратата е надеждно заключена, преди да се настани на другото легло. Пилотът сънуваше хората, които причиниха всичко това. Намираха се в самолет. Той изстреля четири ракети в корпуса на самолета и гледаше как телата им падат от дупката, която направи с ракетите, за да може да ги разкъса с оръдието си, преди да паднат в морето.
„Клубът на патриотите“ представляваше бар от другата страна на метростанцията „Бродуей“ в един от районите на югоизточен Бостън, населяван от ирландци. Името му не беше свързано с революционерите от 1770 година, а по-скоро с представата на притежателя му за себе си. Джон Донъхю беше служил в Първа военноморска пехотна дивизия по време на горчивото отстъпление от язовира „Чозин“*. Макар и ранен на две места, той не беше изоставил взвода си по време на дългия марш в студения ден до пристанище Хунгнам**. Още накуцваше заради четирите си пръста, които липсваха от десния му крак след едно измръзване. Изпитваше по-голяма гордост от това, отколкото от няколкото медала, поставени под знамето на морската пехота зад бара. Всеки, който влезеше тук, облечен в униформа на морски пехотинец, получаваше първата си напитка безплатно, заедно с един-два разказа за старата гвардия, в която зрелият осемнадесетгодишен ефрейтор Джон Донъхю, пенсиониран от морската пехота на САЩ, бе служил.
[* Чозин — По време на Корейската война американските войски претърпяват там поражение. — Б.пр.]
[** Град в Северна Корея, на брега на Японско море, югоизточно от Хам-хунг. — Б.пр.]
Той беше и истински ирландец. Всяка година вземаше самолет на „Еър лингус“ от Бостънското международно летище „Логан“ за старата родина, където поизглаждаше акцента си и опитваше по-добрите видове уиски, които някак си никога не достигаха Америка в големи количества. Донъхю също така се опитваше да бъде в течение на събитията в Севера, в „Шестте графства“, както ги наричаше той, за да
— Здравей, Джони! — извика от вратата Пади О’Нийл.
— Здрасти, Пади! — Донъхю вече наливаше бира, когато видя племенника си, който влезе след О’Нийл. Еди беше единственият син на мъртвия му брат, добро момче, изучило се в „Нотр Дам“, където играеше втори нападател във футболния отбор, преди да започне работа във ФБР. Това не беше толкова добро, колкото морската пехота, но чичо Джон знаеше, че там плащат много повече. Беше чул, че Еди придружава О’Нийл, и с тъга се убеди, че това е истина. Реши, че може би защитават Пади от някой английски убиец.
Джон и Пади изпиха по една малка бира, преди гостът да се присъедини към група хора, които го чакаха в малката стаичка. Еди стоеше сам в края на бара, пиеше кафе и наблюдаваше. След десет минути О’Нийл отиде да произнесе речта си. Донъхю се приближи, за да поздрави племенника си.
— Здравей, чичо Джон — поздрави го и Еди.
— Определил ли си датата? — попита Джон, като говореше с престорен ирландски акцент, както правеше винаги в присъствието на О’Нийл.
— Може би другия септември — отговори младият мъж.
— И какво би казал баща ти? Живееш е момичето вече почти година. Какво биха казали отците в „Нотр Дам“?
— Вероятно същото, което и на теб за това, че събираш пари за терористи — отговори младият агент. Беше му писнало от съвети как да живее живота си.
— Не искам да слушам такива неща в заведението си. — Но беше чувал същото и преди.
— Чичо Джон, О’Нийл прави точно това.
— Те са борци за свобода. Зная, че от време на време нарушават някои от нашите закони, но хич не ме е грижа за английските закони, които нарушават — не е и твоя грижа — твърдо каза Джон Донъхю.
— Гледаш ли телевизия? — Агентът не се нуждаеше от отговор на този въпрос. В отсрещния ъгъл се намираше един широкоекранен телевизор, по който гледаха бейзболните и футболните мачове. Името на бара беше причина мястото да е и нередовно сборище на футболистите от отбора „Пейтриътс“ от Нова Англия. Интересите на чичо Джон към телевизията се ограничаваха с отборите „Пейтриътс“, „Ред Сокс“, „Селтикс“ и „Бруинс“. От политика изобщо не се интересуваше. Всеки шест години гласуваше за Тед Кенеди* и считаше себе си за неотклонен застъпник на идеята за националната сигурност. — Искам да ти покажа няколко снимки.
[* Едуард Кенеди (1932). Последният от тримата братя Кенеди. Сенатор и влиятелна фигура в Демократическата партия. — Б.пр.]
Постави първата на бара.
— Това е едно малко момиченце на име Сали Райън. Живее в Анаполис.
Чичо му я взе и се усмихна.
— Помня, когато моята Катлийн изглеждаше така.
— Баща й с учител във военноморската академия. Бил е лейтенант от морската пехота. Учил е в Бостънския колеж. Баща му е бил полицай.
— Прилича ми на добър ирландец. Приятел ли ти е?