Патриотични игри

Клэнси Том

„А дали са наистина най-добрите?“ — запита се Райън.

Загуби представа за времето. Чакаше и се боеше да погледне часовника си, боеше се да мисли за топа как текат минутите. Останал напълно сам в своя собствен свят, той размишляваше, че Бог му е дал жена, която обичаше, и дете, което ценеше повече от собствения си живот, че най-важното му задължение като съпруг и баща е да ги защитава от този понякога враждебен свят, че не беше успял да го направи, защото животът им в момента се намираше в ръцете на други. Всичките му познания и

умения сега бяха безполезни. Това беше по-лошо от безсилие и някаква зла част от съзнанието постоянно повтаряше тези мисли, от които той потръпваше и изпадаше в пълно вцепенение. В продължение на няколко часа гледа в пода, след това в стената, без дори да е в състояние да се моли, докато съзнанието му търсеше спокойствие в празнотата.

Джексън седеше до приятеля си, мълчалив и потънал в себе си. Като летец от военноморските сили беше виждал как негови добри приятели загиват поради дребна грешка или механична засечка — или пък без очевидна причина. Преди по-малко от година и той беше почувствал на рамото си ледената ръка на смъртта. Но един зрял мъж, който доброволно е избрал опасна професия, не можеше да се страхува от нея. Сега в опасност се намираше животът на една жена и малко дете. Той не можеше да се шегува с тока, че черен гологан не се губи. Изобщо не знаеше какво да каже и как да го окуражи. Можеше само да седи тук и макар Джек да не го показваше, Роби беше сигурен, че до себе си има приятел.

Два часа по-късно Джексън излезе тихо от чакалнята, за да се обади на жена си и да направи дискретна проверка на гишето. Администраторката потърси имената, а след това даде следната информация: „От женски пол, русокоса, на възраст около тридесет години, смазан гръден кош.“ Пилотът изпита желание да я удуши заради студенината й, но се въздържа и се отдалечи, без да каже пито дума. След малко се върна при Райън и като него се втренчи в стената. Отвън заваля студен дъжд, който идеално пасваше на настроението им.

Специален агент Шоу прекрачваше прага на дома си, когато телефонът иззвъня. Дъщеря му го вдигна и го подаде, без да каже пито дума. Това съвсем не беше нещо необичайно.

— Шоу на телефона.

— Мистър Шоу, обажда се Ник Капитано от бюрото в Анаполис. Градската полиция е задържала мъж с пистолет и нож, но без документи. Отказва да говори, но преди да бъде заловен, е разговарял с двама морски пехотинци и е забелязан акцентът му.

— Това, че има акцент, е много приятно. Какъв по-точно е акцентът му? — раздразнено попита Шоу.

— Може би ирландски — отговори Капитано. — Задържали са го пред портал 3 на Военноморската академия. При мен има един морски пехотинец, който твърди, че при тях работи преподавател на име Райън и че същият е получил някакво предупреждение от Отдела за борба с тероризма.

„По дяволите!“

— Успяхте ли да идентифицирате заподозрения?

— Не, сър. Местните полицаи са взели отпечатъци от пръстите му. Изпратиха ни копие

от тях и снимка. Заподозреният отказва да говори. Той просто не проронва нито дума.

— Добре. — Шоу се замисли. „Дотук с обяда“ — Ще бъда в канцеларията си след тридесет минути. Нека ми изпратят копие от отпечатъците и снимката. Вие не предприемайте нищо. Накарайте някой да намери доктор Райън и да остане с него.

— Разбрано.

Шоу затвори телефона и набра номера на канцеларията си в бюрото.

— Дейв? Обажда се Бил. Позвъни в Лондон и кажи на Дан Мъри, че искам да бъде в канцеларията си след половин час. Тук, изглежда, става нещо.

— Чао, тате — обади се дъщеря му. Шоу не беше имал време дори да свали палтото си.

Двадесет и седем минути по-късно той седеше пред бюрото си. Най-напред позвъни на Ник Капитано в Анаполис.

— Нещо ново?

— Не, сър. Хората от службата за сигурност в Анаполис не могат да намерят този Райън. Колата му е паркирана в академията. Изпратили са хора да го търсят. Помолих кола от полицейския участък в Аръндел да провери дали не си е у дома. Някой сигурно го е закарал, защото може колата му да се е повредила или пък по друга причина. В момента тук нещата са малко объркани. Случи се нещо шантаво по същото време, когато задържаха оня с пищова. Една кола е била обстрелвана с автомат в близост до града.

— Какво, по дяволите, е това?

— Щатската полиция се занимава с този случай. Нас не са ни потърсили — обясни Капитано.

— Прати някой от хората си — веднага каза Шоу. Секретарката влезе в канцеларията и му подаде някаква папка. В нея имаше снимка на задържания. Беше сниман в профил и анфас.

— Стой! — Секретарката се спря точно преди да затвори вратата. — Искам това незабавно да бъде изпратено до Лондон.

— Да, сър.

Шоу набра директния телефон на посолството в Лондон.

— Тъкмо заспивах — обади се един глас след първото позвъняване.

— Здрасти, Дан. Аз току-що изпуснах обяда. Не е лесно. В момента ти изпращат една снимка по факса. — Шоу обясни на Мъри какво става.

— О, Господи! — Мъри отпи от кафето си. — Къде е Райън?

— Не знаем. Вероятно се мотае някъде. Колата му все още е в Анаполис — в академията. Хората от службите за сигурност го търсят. Би трябвало всичко с него да е наред, Дан. Ако разбирам написаното, то задържаният в Анаполис вероятно е чакал него.

Снимката на Иймън Кларк вече се намираше в посолството. Комуникационната апаратура на бюрото използваше същата спътникова мрежа, както и разузнавателните служби. Всъщност хората, занимаващи се с тази апаратура, бяха служители на Агенцията за национална сигурност, която винаги беше нащрек. Факсимилието беше излъчено с обозначение „Светкавично. Изключително важно“ и един куриер изтича до канцеларията на аташето по правните въпроси. Но вратата беше заключена. Мъри трябваше да остави слушалката, за да стане и да отвори.