Патриотични игри

Клэнси Том

— Имахме късмет — призна Кац. — За щастие Господ пази глупаците, пияниците и малките деца. Е, понякога.

Кати отвори шкафа си. Погледна се в огледалото, което държеше вътре, и видя, че прическата й наистина напомняше Медузата. Направи гримаса на отражението си.

— Нуждая се от още отпуска.

— Но тя току-що ти свърши — отбеляза Кац.

— Точно така — изсумтя доктор Райън. Нахлузи панталона си и протегна ръка към блузата.

— Когато бебето реши да излезе, ще имаш отпуск. Беше дошъл ред на якето.

— Бърни, ако беше акушер-гинеколог

и плещеше такива неща, пациентките ти щяха да те убият.

— О, каква загуба за медицината щеше да бъде това — отговори Кац.

Кати се засмя.

— Добре, Бърни. Целуни Ани от мен.

— Разбира се, а ти я карай по-полека, защото ще кажа на Мадж Норт да ти се скара.

— Ще се видя с нея в петък, Бърни. Казва, че съм наред.

Кати се втурна навън. Махна с ръка на сестрите и отново ги поздрави за отличната работа в операционната. Отиде в асансьора. Вече държеше ключовете си в ръка.

Зеленото порше я чакаше. Кати отключи вратата и захвърли чантата си зад седалката, преди да се настани на шофьорското място. Шестцилиндровият двигател заработи веднага, стрелката на оборотомера се помести на мястото за минималните обороти. Тя остави двигателя да загрее за една минута, като през това време закопча колана си и отпусна ръчната спирачка. Гърленото ръмжене кънтеше по бетонните стени на паркинга. Когато стрелката за температурата започна да се мести, Кати включи задната скорост. След малко премести скоростния лост на първа и тръгна към Бродуей. Провери часовника на арматурното табло и изохка — трябваше да се отбие и в магазина на път за дома си. Е, поне имаше поршето, с което можеше да играе на гоненица.

— Целта се движи — обади се един глас три етажа по-нагоре. Съобщението беше предадено по телефона в скривалището на Алекс, а след това — отново по радиото.

— Мамицата му, време беше — пет минути по-късно изръмжа Милър. — Дяволите да я вземат, защо закъснява? — Отминалият час го беше вбесил. Бяха там тридесет минути по-рано, а и тя закъсняваше с още толкова. Трябваше да се успокои. Може би е в детската градина, за да си вземе детето.

— Тя е лекар. Случва се — каза Алекс. — Да тръгваме. Пикапът тръгна, последван от микробуса. Фордът щеше да бъде пред супермаркета срещу „Джайънт Степс“ точно след тридесет минути.

— Тоя сигурно чака някое много красиво момиче — каза Ригс, когато се върна в будката на постовия.

— Още ли е там? — изненада се Къмингс. Преди три седмици старшина Брекенридж беше предупредил охранителния взвод за възможна заплаха срещу доктор Райън. Къмингс знаеше, че преподавателят по история винаги излизаше през този портал, но днес закъсняваше. Сержантът виждаше, че кабинетът му още свети. Дежурствата тук бяха скучни, но Къмингс гледаше сериозно на тях. Трите месеца, прекарани в Бейрут, го бяха научили на всичко това. Излезе и застана от другата страна на улицата.

Къмингс гледаше тръгващите коли. Повечето шофьори бяха цивилни. Той

отдаваше чест на онези, които бяха офицери от военноморските сили, според уставите. Вятърът ставаше все по-студен. Сержантът беше облечен с памучен потник под блузата си и той му топлеше, но ръкавиците от козя кожа към синята му униформа бяха напълно безполезни. Започна да пляска с ръце и да се върти натам-насам. Не гледаше към жилищния блок и с нищо не показваше, че знае, че там има човек. Стъмваше се и вече беше трудно да го види.

— Пристигна бързо — каза човекът в пикапа. Погледна часовника си. Тя беше пристигнала с пет минути по-бързо от обикновеното. „По дяволите — помисли си той. — Сигурно е хубаво човек да има едно такова малко порше.“ Погледна номера: CR-SRGN. Да, това беше тя. Взе радиото и каза:

— Здравей, мамо! Аз съм у дома.

— Крайно време — отговори мъжки глас. Микробусът беше спрял на улица „Джойс“ на половин миля оттук, западно от шосето за Ричи.

След по-малко от две минути видя как жената излиза от детската градина. Бързаше.

— Търкаля се.

— Добре — беше отговорът.

— Хайде, Сали, закъсняваме. Закопчай се. — Кати Райън мразеше да закъснява. Запали колата. Не беше закъснявала толкова от един месец, но ако бърза, все още можеше да се прибере преди Джек.

В пиковия час движението беше в разгара си, но поршето беше малко, бързо и пъргаво. След минута излезе от паркинга и се движеше със сто и десет километра, промъквайки се между колите като състезател от Дейтона*.

[* Дейтона Бийч. Курорт, където се провежда състезанието от „Индикар“ — „100 обиколки на Дейтона“. — Б.пр.]

Въпреки всичките приготовления Алекс за малко не я изпусна. Един голям камион пълзеше нагоре по дясното платно, когато зеленото порше се появи до него. Той натисна газта докрай и изскочи на пътя, а шофьорът на съседната кола удари спирачките и в същото време натисна клаксона. Алекс не се обърна назад. Милър стана от предната дясна седалка и отиде до остъклената плъзгаща се врата.

— Хей, дамата наистина бърза тази вечер!

— Можеш ли да я настигнеш? — попита Милър.

Алекс се усмихна.

— Гледай.

— По дяволите, гледай онова порше! — Полицаят Сам Уейвърли се прибираше с полицейската си кола с номер J-30 след дълъг работен ден — бяха провеждали хайка с радари на шосе №50. Той и Лари Фонтана със своя автомобил J-19 караха към гаража на полицията в Анаполис, намиращ се до булевард „Роу“. Видяха как зелената спортна кола се насочва по входния път на шосето за Ричи. И двамата караха с около сто километра в час — привилегия само за полицията. Колите им бяха без маркировка и радарите им се забелязваха твърде късно. Обикновено работеха по двойки — единият засичаше с радара си, а другият стоеше четвърт миля по-надолу по пътя и спираше нарушителите, за да ги глобява.