Патриотични игри
Шрифт:
— Нед?
— Да, Шон? — Иймън Кларк, известен като Нед, откакто пристигна в Америка, непрекъснато разглеждаше снимките и картите. Той беше сред най-опитните убийци в Ирландия и един от тези, които преди една година АОЪ беше измъкнала от затвора в Лонг Кеш. Красивият мъж Кларк беше прекарал предишния ден в обиколки из военноморската академия. Носеше фотоапарат и снимаше статуята на Текумсе* и внимателно разглеждаше портал 3. Райън щеше да се движи е колата си нагоре по улицата и Кларк щеше да разполага с около петнадесет секунди да се приготви. Трябваше да прояви бдителност, но Нед беше зареден
[* (?1768–1813), вожд на индианското племе шони. — Б.пр.]
Пред къщата стояха три автомобила — микробусът и две комбита. Микробусът щеше да бъде използван за втората частна акцията, а когато всичко приключеше, комбитата щяха да ги закарат до аерогарата.
Милър седна на една твърда седалка и прехвърли мислено цялата акция. Както винаги затвори очи и си представи всичко, а след това включи и някои променливи. Какво би станало, ако движението е прекалено натоварено или пък необикновено облекчено? Ами ако…
Един от хората на Алекс влезе през предната врата. Хвърли фотоапарат „Полароид“ към Милър.
— Навреме ли беше? — попита Шон Милър.
— Да.
На снимката се виждаше Кати Райън, която водеше за ръката дъщеря си към… Как се казваше онова място? О, да, „Джайънт Степс“.* Милър се усмихна. Днес наистина щяха да направят една гигантска крачка. Отново се облегна и затвори очи, за да си представи всичко.
[* Гигантски стъпки (англ.). — Б.пр.]
— Но не е имало заплаха — възрази един курсант.
— Така е. Всъщност знаем това сега. Но как се е чувствал Спруънс*? Той е знаел, че японската флота има кораби наблизо. Ами какво е щяло да стане, ако бяха тръгнали на изток, ако не е била издадена заповед да се върнат? — Джек посочи схемата, която беше нарисувал на черната дъска. — Щяло е да има стълкновение около тринадесет часа. Кой според вас е щял да спечели тази битка, мистър?
[* Спруънс, Реймънд Еймс (1886–1969) — наричан Електрическия мозък, ръководил американската флота в битката във Филипинско море през юни 1944 г. — Б.пр.]
— Но той е пропилял шанса си за добра въздушна атака на следващия ден — настояваше курсантът.
— Атака с какво? Нека разгледаме загубите във въздушните групи. След като всичките му торпедоносци са били унищожени, какви загуби смятате, че би могъл да нанесе? — попита Джек.
— Но…
— Помните ли онази песен на Кени Роджърс: „Трябва да знаеш кога да си тръгнеш спокойно и кога да побегнеш.“ Ловната треска е лошо нещо за ловеца. За един адмирал, командващ цяла флота, тя може да бъде фатална. Спруънс е разгледал
— Да прикрие Мидуей*? — запита друг курсант.
[* Атол в Тихия океан, където през юни 1944 г, флотата на САЩ е разбила ескадра японски самолетоносачи. — Б.пр.]
— Правилно. Какво е щяло да стане, ако са продължили атаката си? Това беше отиграно веднъж в Нюпорт* и атаката е била успешна. Моля да отбележите, че това е пример за логика, победила реалността, но е била и възможност, която Спруънс не е могъл да си позволи да пропусне. Първостепенната му цел е била да нанесе вреда на превъзхождащата го японска флота. Второстепенната — да предотврати окупирането на Мидуей. Тази военна операция, при която той постига равновесие в силите, е уникално явление… — Райън замълча за момент. Какво каза преди малко? „Логика, победила реалността.“ Не беше ли стигнал до логическото заключение, че АОЪ няма да…не, не, ситуацията е напълно различна. Отърси се от тези мисли и продължи с битката за Мидуей. Беше ентусиазирал курса и идеите се раждаха със светкавична бързина.
[* Пристанище в югоизточната част на Роуд Айлънд Център на голям брой американски военноморски мирновременни ведомства. — Б.пр.]
— Идеално — каза Кати, като свали марлята си. Стана от стола и протегна ръце над главата си. — Добра работа, хора.
Закараха пациента в стаята за възстановяване, докато Лиза-Мари проверяваше за последен път инструментите. Кати Райън сне маската и потърка носа си. След това ръцете й се спуснаха надолу към корема. Хлапето риташе много силно.
— Футболист ли е? — попита Бърнис.
— Според мен е цял футболен отбор. Сали не беше толкова буйна. Мисля, че ще е момче — прецени Кати, макар да знаеше, че по това не може да се познае. Достатъчно е, че бебето е много активно. Това винаги е положителен знак. Усмихна се — най-вече на себе си и на чудото и вълшебството на майчинството. Тук, вътре в нея, имаше едно човешко същество, което чакаше да се роди, и по всичко личеше, че е доста нетърпеливо. — Е, аз трябва да разговарям със семейството.
Излезе от операционната зала, без да се затормозва да сменя дрехите си. Винаги беше по-вълнуващо да се появи така. Чакалнята се намираше само на петнадесет метра. Семейство Джефърс — бащата и една от дъщерите — чакаха, седнали на канапето, вперили погледи в списания, без да ги четат. Когато тя се показа на вратата, те скочиха на крака. Дари ги с най-добрата си усмивка — така веднага се разбираше какви са новините.
— Наред ли е? — попита съпругът, който излъчваше нетърпение, осезаемо като нещо, което човек може да докосне.
— Всичко мина идеално — отговори Кати. — Нямаше никакви проблеми. Ще се оправи.
— Кога ще може да…
— След седмица. Трябва да имаме търпение. Ще можете да я видите след около час и половина. Сега защо не хапнете нещо? Какъв е смисълът да имаме здрав пациент, а семейството му да се поболее…
— Доктор Райън! — чу се глас от радиоточката. — Доктор Каролайн Райън!
— Изчакайте за минутка. — Кати отиде до стаята на сестрата и вдигна телефона. — Доктор Райън на телефона.