Патриотични игри
Шрифт:
След това Джек трябваше да си избере вратовръзка за вечерта. Това винаги се оказваше трудно нещо, но сега поне жена му я нямаше, за да му казва, че не е избрал подходяща. Беше със сив костюм и избра тъмносиня вратовръзка на червени райета. Райън обичаше да носи бели, най-често памучни ризи. Човек трудно се разделя със старите навици. Сакото му беше точно по мярка. Това беше един от костюмите, които Кати купи в Англия. С болка трябваше да признае, че нейният вкус по отношение на дрехите бе далеч по-добър. А и лондонският шивач си го биваше. Преди да слезе по стълбите, се усмихна на отражението си в огледалото: „Красив си, дяволе!“ На масата във фоайето беше куфарът му, пълен е тестове, които щеше да раздава днес. Райън
— Уф! — Отключи вратата и включи алармената инсталация, след което излезе.
Старшина Брекенридж ходеше пред строените в две редици морски пехотинци и опитните му очи не пропускаха нищо. Един от редниците имаше мъх по синьото си поло. Обувките на друг се нуждаеха от малко повече лъскане. И двама трябваше да се подстрижат, защото им бе поникнала коса около сантиметър и скалповете им почти не се виждаха. Нямаше от какво да бъде недоволен. Всеки от тях би минал на обикновен преглед, но постът не беше обикновен и важаха други правила. Брекенридж не крещеше. Минал беше този етап. Сега възраженията му звучаха някак бащински. Но въпреки това имаха силата на Божия заповед. Свърши прегледа и освободи наряда. Няколко от пехотинците тръгнаха е маршова стъпка към постовете си на портала. Други отидоха с джип до по-отдалечените постове, за да сменят часовите точно в осем часа. Всеки морски пехотинец носеше синята си униформа с бял колан за пистолета. Пистолетите им се съхраняваха на постовете. Мисията на морските пехотинци имаше мирен характер и затова пистолетите не бяха заредени, но поради характера на самите морски пехотинци наблизо винаги имаше пълнители с патрони 45-и калибър.
„Наистина ли исках това?“ Тази мисъл изчерпа всичката енергия на Райън. Но нямаше повече оправдания. В Лондон раните му не позволяваха да го прави. По същата причина не го прави и през първите няколко седмици в дома си. След това беше използвал сутрините, за да пътува до ЦРУ. Това беше и последното му оправдание. Вече нямаше.
„Рикоувър Хол — мислеше си. — Ще спра, когато стигна до Рикоувър Хол.“ Трябваше скоро да спре. Студеният въздух, идващ от реката, режеше дробовете като с нож. Усещаше носа и устните си грапави като шкурка, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Джек не беше тичал в продължение на месеци и сега плащаше дан на своята леност.
Рикоувър Хол му изглеждаше отдалечен на хиляда мили, макар да се намираше само на неколкостотин метра. До миналия октомври можеше да прави по три обиколки и си отиваше добре поизпотен. Сега се намираше едва по средата на първата си обиколка и смъртта му изглеждаше удивително привлекателна. Краката му вече се огъваха от умора като гумени, дори залиташе леко встрани — сигурен белег, че е изчерпал силите си докрай.
„Още сто метра. Още петнадесетина секунди“ — казваше си той. Всичкото време, което прекара легнал по гръб или седнал, всичките цигари, тайно изпушени в ЦРУ, сега си отмъщаваха. Тичането в Куантико беше много по-лесно от това. „Тогава ти беше много по-млад“ — натъжен си помисли Райън.
Погледна наляво и установи, че е достигнал източната стена на сградата. Изправи се и намали темпото. Започна да ходи с ръце, поставени на хълбоците. Гръдният му кош се вдигаше нагоре, за да поеме необходимия въздух.
— Добре ли сте, докторе? — спря се до него един курсант, за да го огледа, като продължаваше да бяга на място. Райън нямаше сили дори да изпита завист към него заради младостта и енергията му.
— Да. Просто ми липсва тренинг — успя да изпъшка Джек, задъхвайки се.
— Трябва да си върнете формата бавно, сър — каза двадесетгодишният младеж и се втурна напред, като остави преподавателя си да диша прахта на подметките му.
Джек започна да се смее на себе
„Недей да сядаш. Прави каквото искаш, но не сядай.“
Обърна се и се отдалечи от вълнолома. Краката му бяха омекнали и дори ходенето изискваше усилия. Взе кърпата, преметната на врата му, за да избърше потта от лицето си, преди да му стане много студено. Опъна кърпата с ръце и ги вдигна високо над главата си. Вече беше поуспокоил дишането си. Продължаваше да усеща краката си омекнали, но болката почти се загуби. Знаеше, че след малко умората също ще изчезне. След десетина минути щеше да се почувства много добре. Утре трябваше да стигне малко по-далече — до библиотеката „Нимиц“ Към месец май нямаше да позволява на курсантите да го надминават — е, поне на момичетата. Разликата във възрастта между него и курсантите беше най-малко десет години и можеше само да се увеличава. Джек вече беше прехвърлил тридесетте. Следващата спирка: четиридесет.
Кати Райън, облечена в зелените си лекарски дрехи, миеше ръцете си в специалната мивка извън хирургическия кабинет. Ластичният колан на панталона й беше вдигнат високо, над издутия й корем, и от това той изглеждаше твърде къс, като модерните през юношеските й години панталони до коленете — тип рибарски. Косата й беше прибрана под зеленото боне и тя се чудеше защо изобщо се затруднява да я реши всяка сутрин. Когато операцията свършеше, косата й щеше да прилича на змийските къдри на Медуза Горгона.
— Време е за игра — прошепна тя. Натисна с лакът бутона за отваряне на вратата, като държеше ръцете си вдигнати високо, както го правеха по филмите. Бърнис, сестрата, вече беше приготвила ръкавиците й и Кати протегна ръце и ги пъхна в тях, докато ръбовете им стигнаха до лактите й. Заради ръкавиците рядко можеше да носи годежния си пръстен, макар че обикновената халка не й създаваше никакви проблеми. — Благодаря.
— Как е бебето? — попита Бърнис. Тя имаше три деца.
— В момента се учи да тича — усмихна се зад маската си Кати. — Или може би вдига тежести.
— Имате хубава огърлица.
— Подарък от Джек за Коледа.
Доктор Тери Мичъл, анестезиологът, закачи различните монитори към пациентката и започна да работи, а хирурзите го наблюдаваха. Кати бързо огледа инструментите, по знаеше, че Лиза-Мари винаги подрежда нещата както трябва. Беше една от най-добрите сестри в болницата и проявяваше придирчивост към лекарите, с които работеше.
— Готово ли е всичко, докторе? — попита Кати. — Добре, хора. Да видим дали ще можем да спасим зрението на тази дама. — Погледна часовника. — Започваме в осем и четиридесет и една минута.
Милър сглобяваше автомата бавно. Разполагаше с много време. Оръжието беше внимателно почистено и смазано, след като предишната нощ беше пробвано в една каменоломна на двадесет мили северно от Вашингтон. Това щеше да бъде личното му оръжие. Вече беше започнал да го харесва — идеално балансирано, в разтворено положение сгъващият се приклад създаваше усещане за стабилност. Мерникът се използваше лесно, а при автоматична стрелба автоматът беше доста стабилен. В крайна сметка това малко, смъртоносно оръжие имаше много добри качества. Дръпна с длан затвора и натисна спусъка, за да почувства по-добре къде се задейства. Автоматът тежеше около пет килограма и половина — идеално, нито много тежък, нито много лек. Милър остави затвора с незареден в цевта патрон и пъхна пълнителя с тридесет 9-милиметрови патрона. След това сгъна приклада и изпробва куката за закачане от вътрешната страна на палтото си. Беше „Узи“ и позволяваше притежателят му да го носи скрит. Едва ли щеше да се наложи, но Милър обичаше да предвижда всичко. Имаше горчив опит в това отношение.