Патриотични игри
Шрифт:
— Все още не разбирам за какво говориш, Джими. — Мъри сложи чашата на бюрото си и се намръщи. — О, Морийн Дуайър. Не можа да проумееш какво стана около нея, нали?
Оуенс мислеше за друг случай, но забележката на Мъри го стресна. Детективът за момент просто наблюдаваше американския си колега, а мисълта му трескаво работеше върху цял куп идеи.
— Но защо? — попита Мъри. — Какво печелят?
— Те могат сериозно да смутят ръководството им. Да провалят акциите им.
— Но какво би спечелила АОЪ? О’Донъл е твърде добър професионалист, за да прави мръсно на бившите си колеги просто така. ИНА може
— Да. Тъкмо преодоляхме една стена, но се намерихме пред друга. И все пак сме се придвижили малко напред. Това ни дава и материал за въпроси към младата мис Дуайър, нали?
— Да, идеята е добра. АОЪ е проникнала в ИРА и понякога ви подава информация, за да изглежда, че ИРА с лошата. — Мъри поклати глава. „Аз ли казах, че една терористична организация се опитва да направи така, че друга да изглежда лошата?“ — Имаш ли достатъчно сведения, за да докажеш това?
— Мога да ти кажа три случая от миналата година, когато анонимни обаждания предадоха хора от ИРА, фигуриращи на първите места в списъците ни. И в трите случая не можахме да разберем кой е източникът на информацията.
— Но ако ИРА подозира…о, забрави го. Те искат О’Донъл и това си е чисто отмъщение за всички от организацията, които той е очистил. Добре, може би да злепоставят ръководството на ИРА — в случай че О’Донъл се опитва да вербува нови хора. Но ти вече отхвърли това предположение.
Оуенс изпсува тихо. Често пъти казваше, че криминалните разследвания са като картинките за сглобяване, но без да има всички части и без да са известни формите им. Но да казваш това на подчинените си и да го изпиташ на собствен гръб не е едно и също. Ех, ако не бяха изпуснали Шон Милър. Може би сега щяха да са измъкнали нещо от него. Инстинктът му подсказваше, че само един малък, но съществено важен факт би подредил пълна картина от всичкия боклук, който сега ровеше. Разумът му подсказваше, че без този факт всичко, което си мислеше, че знае, е просто хипотеза. Но една мисъл непрекъснато изплуваше в мисълта му:
— Дан, ако искаш да компрометираш ръководството на ИРА политически, в коя страна би го направил?
— Ало, доктор Райън е на телефона.
— Обажда се Бърнис Уилсън от „Джон Хопкинс“. Жена ти ме помоли да ти предам, че се намира в залата за спешни операции и тази вечер ще закъснее с около половин час.
— Добре. Благодаря ти. — Джек затвори телефона. „Понеделници“ — помисли си той. Върна се към семестриалните проекти, които обсъждаха с двамата курсанти. Часовникът на бюрото му показваше четири следобед. Е, нямаше закъде да бърза, нали?
Караулът на портал 3 се смени. Цивилният постови се казваше Боб Ригс. Той беше пенсиониран старши оръжейник, петдесетгодишен, с бирено коремче, от което трудно виждаше обувките си. Студът му се отразяваше зле и прекарваше колкото може повече време в караулната кабина. Не забеляза как някакъв човек на около двадесет години се приближи и влезе през вратата. Не го видя и сержант Том Къмингс от охраната от военноморската пехота, който проверяваше някакви книжа малко след смяната на предишния постови. Академията беше приятно място за дежурство за младия сержант от морската
На петдесет метра от него някаква възрастна жена се доближи до входа на блока си. Изненада се, когато видя младия красив мъж, който стоеше до вратата, и изпусна чантата си, докато търсеше ключовете си.
— Мога ли да ви помогна, мадам? — учтиво попита той. Жената реши, че акцентът му звучи особено, но и доста приятно. Той държа чантата й, докато тя си отключваше вратата.
— Боя се, че съм подранил. Чакам приятелката си — обясни чаровно усмихнат той. — Извинете, че ви стреснах, мадам, просто се крия от вятъра.
— Желаете ли да чакате от вътрешната страна на вратата? — предложи му тя.
— Много сте любезна, мадам, но не, благодаря. Може да я изпусна, а искам да я изненадам, разбирате ли? Желая ви всичко хубаво. — Отпусна дръжката на ножа, който стискаше в джоба на палтото си.
Сержант Къмингс приключи с разглеждането на документите и излезе навън. Едва сега забеляза човека пред входната врата. Сержантът реши, че чака някого и се опитва да се скрие от студения вятър. Поне така изглеждаше. Провери часовника си. Беше четири и петнадесет.
— Мисля, че приключихме — каза Бърни Кац.
— Справихме се — съгласи се Кати Райън.
Всички в операционната зала се усмихваха. Операцията беше продължила повече от пет часа, но окото на младежа отново беше цяло. Можеше да се наложи още една операция и неминуемо щеше да носи очила до края на живота си, но все пак това беше по-добре, отколкото да остане едноок.
— Като се има предвид, че не си оперирала цели четири месеца, ти се справи добре, Кати. Това хлапе ще вижда и с двете си очи. Искаш ли да го кажеш на семейството му? Аз трябва да ида до тоалетната.
Майката на момчето чакаше на същото място, където бяха седели и семейство Джеферсън, и лицето й изглеждаше също така напрегнато. До нея стоеше човек с фотоапарат.
— Спасихме окото — бързо каза Кати.
Фотографът седна до жената, беше казал, че е от вестник „Балтимор сън“, щрака с апарата си в продължение на няколко минути. Кати обясни процедурата на майката, като се опитваше да я успокои. Не беше никак лесно, но тя имаше голям опит.
Пристигна човек от общественото осигуряване, а Кати използва момента да стане и се отправи към съблекалнята си. Свали лекарското си облекло и го метна в коша за пране. Бърни Кац седеше на пейката и разтриваше врата си.
— И аз имам нужда от почивка — отбеляза Кати. Стоеше по бельо марка „Гучи“. Протегна се. Кац се обърна, за да се наслади на гледката.
— Наедряваш, Кати. Как е кръстът?
— Схванат. Същото беше и със Сали. Отклони погледа си, докторе. Ти си семеен човек.
— Какво да правя, като бременните жени изглеждат секси?
— Радвам се, че поне изглеждам така, защото съвсем сигурно не се чувствам по този начин. — Седна на пейката пред шкафчето си. — Мислех, че няма да се справим с това око, Бърни.