Патриотични игри

Клэнси Том

Вдясно от него Джек се беше втренчил напред с невиждащ поглед. Успя да изохка, когато Роби забави зад два влекача, които се движеха един до друг, а след това префуча помежду им, на косъм разстояние. Воят на клаксоните на двата дизелови автомобила остана някъде зад фучащата кола и Джек отново потъна във вакуума на мислите си.

Брекенридж остави капитан Майк Питърс да се оправя със ситуацията. Старшината мислеше, че той е доста добър и благоразумен офицер, за да чака старшините и сержантите му да движат нещата. Беше успял да стигне до караулното две минути преди полицията

на град Анаполис, което даде възможност на Брекенридж и Къмингс да му обяснят случая.

— Е, какво става, господа? — попита приятелски настроеният полицай. Капитан Питърс подкани с глава Брекенридж да говори.

— Сър, сержант Къмингс забелязал, че това лице стои на ъгъла от другата страна на улицата. Не му изглеждал да е някой от живеещите тук, затова го наблюдавахме. Накрая аз и Къмингс излязохме и го попитахме дали можем да му помогнем с нещо. Той се опита да извади ето това — Патлака вдигна пистолета, като внимаваше да не повреди пръстовите отпечатъци по него, — а в джоба си държеше и този нож. Носенето на скрито оръжие е нарушение според местните закони, затова ние с Къмингс го арестувахме и ви повикахме. Този тип няма документи и отказва да говори с нас.

— Какъв е пистолетът? — попита полицаят.

— Деветмилиметров „FN“ — отговори Брекенридж. — Същият като браунинг „Хай пауър“, но е с друга производствена марка и има пълнител с тринадесет патрона. Оръжието беше заредено и в цевта беше вкаран патрон. Предпазителят беше свален. Ножът е евтин боклук. Нож за боклуци.

— Кажете ми името си, моля — обърна се полицаят към Иймън Кларк. „Заподозряното лице“ просто седеше и го гледаше.

— Сър, имате няколко конституционни права, които ще ви прочета, но законът не ви позволява да криете самоличността си. Трябва да ми кажете името си.

Полицаят продължи да гледа в Кларк още минута. Накрая сви рамене и извади едно картонче от джоба си.

— Сър, имате правото да не казвате нищо… — зачете напевно той. — Наясно ли сте с правата си?

Кларк пак не отговори. Полицаят започваше да се дразни. Погледна към другите трима мъже в стаята.

— Господа, вие ще свидетелствате, че съм прочел правата на това лице, нали?

— Разбира се — отговори капитан Питърс.

— Мога ли да предложа нещо, сър? — попита Брекенридж.

— Може би няма да е зле да поискате и ФБР да провери този човек.

— Защо?

— Говори по особен начин — обясни старшината. — Не е оттук.

— Великолепно. Двама луди в един ден.

— Какво искате да кажете? — попита Брекенридж.

— Преди малко една кола е била обстрелвана на шосе 50. Изглежда, е заради наркотици. Няколко минути по-късно същите типове са убили един полицай и са се измъкнали. — Той се наведе, за да огледа лицето на Кларк. — Ти по-добре проговори, господинчо, защото полицаите в този град не са в добро настроение точно тази вечер. Това, което искам да ти кажа, приятел, е, че нямаме желание да се занимаваме с допълнителни глупости. Разбираш ли?

Кларк не разбираше. В Ирландия носенето на скрито оръжие беше сериозно наказуемо престъпление. В Америка не беше толкова сериозно, защото много хора притежаваха пистолети. Ако беше казал, че чака някого и носи пистолет, защото се бои от уличните престъпници, може би щеше да се измъкне още преди опознавателните процедури.

Вместо това упоритостта му само разгневяваше полицая и означаваше, че ще проведат най-изчерпателни разследвания за определяне на самоличността му, преди да го изправят пред съда.

Капитан Питърс и старшина Брекенридж си размениха многозначителни погледи.

— Господин офицер — обади се капитанът. — Препоръчвам ви да проверите самоличността на този тип във ФБР. Ние, ъъ, ние получихме преди няколко седмици неофициално предупреждение за евентуални терористични действия. Разбира се, вие сте този, който решава какво да прави, защото е заловен във вашия район, но…

— Разбирам, капитане — отговори полицаят. Помисли малко и реши, че тук се крие нещо много по-голямо, отколкото се вижда на пръв поглед. — Ако желаете да ме придружите до участъка, господа, ще можем да разберем кой всъщност е нашият мистър Хикс.

Райън се втурна през входа на Центъра за лечение на шокове и травми към рецепцията. Администраторката го упъти за чакалнята и с твърд глас му каза, че при първа възможност ще му съобщят какво става. Внезапното преминаване от състояние на активност към бездействие силно обърка Джек. Стоя на входа на чакалнята в продължение на няколко минути, като не можеше да измисли никакъв начин за действие в тази ситуация. Когато Роби, който остана да паркира колата, дойде, намери приятеля си седнал на дивана от напукана изкуствена кожа, загледан в някаква брошура, чиято хартия беше омекнала като гюдерия от безброй ръце на родители, съпруги, съпрузи и приятели на пациентите, преминали през тази сграда.

В бюрократичен стил брошурата разясняваше, че Институтът за спешна медицинска помощ в Мериленд е първото и най-добро здравно заведение, специализирано в най-сложните случаи на травми. Райън знаеше всичко това. Болницата „Джон Хопкинс“ ръководеше наскоро построената педиатрична клиника и предоставяше повечето хирурзи за лекуване на очни травми. Кати беше прекарала два месеца тук — два напрегнати месеца, които тя с радост остави зад себе си. Джек се питаше дали не я лекува някой бивш колега. „Ще я познае ли? Пък и какво значение има?“

Центърът за шокове и травми — всички освен данъчните служби го знаеха с това име беше започнат като мечтата на един много умен и изключително арогантен сърдечен хирург, който си беше пробил път през бюрократичната империя и успял да построи тази сграда за бърза помощ от XXI век.

Успехът беше ослепителен и легендарен. Тук се прилагаха водещите технологии в оказването на бърза помощ. В центъра вече бяха разработени много методи за помощ в критични случаи и отхвърлени много от традиционните схващания на обикновената медицина — факт, който не направи основателя му приятен на събратята си медици. Така би станало и във всяка друга област, а и в случая основателят на института не беше помогнал много с бруталността на мненията си. Разбира се, най-голямото му, но непризнато престъпление беше, че излезе прав в почти всичко. И макар този пророк да не се ползваше с почестите на новатор в професията си, по-младите й членове можеха лесно да бъдат спечелени на негова страна. Институтът за шокове и травми привличаше най-талантливите млади хирурзи от целия свят, а от тях избираха само най-добрите.