Патриотични игри
Шрифт:
— „Полицай-2“, Анаполис — чу следващото повикване диспечерът.
— Анаполис, „Полицай-2“, къде сте?
— Над Майо Бийч, караме на север. Чух повикването ви за медицинска помощ. С мен са губернаторът и щатският прокурор.
Диспечерът бързо взе решение. „Полицай-1“ щеше да пристигне на мястото на нещастния случай след около три минути. J-19 се нуждаеше от спешна подкрепа. Това беше истински късмет. Вече шест коли на щатската полиция се намираха в района и още три идваха от полицейския участък в Ан Аръндел при Еджуотър.
— „Полицай-2“, свържете се с J-19.
— „Полицай-2“, J-19,
— Западна посока по шосе №50, тъкмо отминаваме булевард „Роу“. Преследвам тъмен микробус с инвалиден номер. J-30 и аз видяхме как се стреля с автоматично оръжие от тази кола. Повтарям, стрелба с автоматично оръжие. Нуждая се от помощ. От хора.
Не беше трудно да ги забележи. Сержантът, управляващ „Полицай-2“, видя другия хеликоптер, който беше на изток от него и кръжеше над мястото на катастрофата. На запад от това място чак до булевард „Роу“ по шосе №50 почти нямаше никакви коли. Полицейската кола и микробусът се движеха на опашката на автомобилния поток.
— Какво става? — попита губернаторът от задната седалка. Лекарят ги осведоми, докато пилотът продължаваше да търси с поглед…ето ги! „Добре, нещастници…“
— J-19, обажда се „Полицай-2“, виждам теб и другата кола. — Пилотът се спусна на около сто и петдесет метра. — „Полицай-2“ до Анаполис, виждам ги. Черен или може би син микробус се движи в западна посока по шосе №50, а след него немаркирана лека кола.
Алекс се чудеше каква е тази кола. Нямаше маркировки, но беше евтина, с матова едноцветна боя. „Я виж ти!“
— Този зад нас е полицай! — извика той.
Един от хората на Милър погледна през стъклото. Те идваха от страна, където немаркираните коли не бяха новост.
— Разкарайте го! — изръмжа Алекс.
Фонтана караше на петдесет метра от микробуса. Смяташе, че се намира достатъчно далеч и е в безопасност. Полицаят слушаше непрекъснатите обаждания и разбираше, че нови коли отговарят на повикването. Видя, че вратата на микробуса се отваря, но радиото отвлече вниманието му и той закъсня с една секунда. Пребледня и натисна спирачката.
Милър се зае и с тази кола. Щом вратата се отвори, той вдигна автомата си и изстреля десет куршума към нея. Уплашеният шофьор се опита да спре, по не успя. Милър видя как предницата се накланя, а после колата се завъртя настрани и се преметна. Беше твърде възбуден, за да може дори да се усмихне, макар вътрешно да преливаше от радост. Вратата отново се затвори, когато Алекс смени платното.
Фонтана усети как куршумът удря в гърдите му, а миг след това видя как предното стъкло на колата се пръсва и парчетата падат около него. Дръпна волана рязко с дясната си ръка и колата зави моментално надясно. Задните колела блокираха и тя се понесе настрани. Една от гумите се спука и автомобилът се преметна. Фонтана усещаше хипнотизиран как светът около него се завърта, а след малко покривът пад главата му се смачка. Както повечето полицаи, той никога не си правеше труд да си слага колан, падна на врата си, който се счупи от смачкания покрив. Това беше без значение. Колата, движеща се след
— Мамицата му! — изруга пилотът на „Полицай-2“. — „Полицай-2“ до Анаполис, J-19 се разби със сериозно нараняване на шосе №50, на запад от изхода за шосе 2. Къде са другите коли, дяволите да ги вземат!
— „Полицай-2“, уведомете ни за състоянието на J-19.
— Мъртъв е, човече. Преследвам тоя шибан микробус. Къде е проклетата подкрепа?
— „Полицай-2“, уведомяваме ви, че единадесет коли се приближават. В момента блокираме шосе №50 при пътя за Южен Хейвън. Три автомобила се движат в западна посока по шосето на около половин миля зад вас, а други две — в източна посока към изхода за главното шосе.
— Разбрано. Аз преследвам микробуса — отговори пилотът.
— Давай, Алекс! — извика Милър.
— Почти стигнахме — отговори чернокожият, като се изнесе в дясното платно към изхода от шосето. На около една миля пред себе си видя сините и червени светлини на две движещи се към него полицейски коли, но тук нямаше никакъв изход в източна посока. „Нямате късмет, ченгета!“ Не беше много щастлив от това, че очистиха хората в поршето, но един мъртъв полицай винаги беше повод да се почувства доволен. — Ето сега!
— Анаполис, тук „Полицай-2“ — извика пилотът. — Микробусът се отклонява на север от шосе 50. — Трябваше малко време, за да може диспечерът да схване положението.
— О, не! — Той издаде кратка заповед. Движещите се в източна посока полицейски коли намалиха скоростта си, а след това прекосиха затревената разделителна ивица и навлязоха в платната за движение в западна посока. Те бяха чисти, защото движението беше блокирано заради друга катастрофа, но разделителната ивица беше неравна. Едната кола затъна в мократа трева и тинята, докато другата изскочи на настилката и се засили в насрещна посока към изхода.
Алекс улучи зелената светлина на светофара, когато пресече „Уест стрийт“, и се отправи на запад. С периферното си зрение забеляза полицейската кола, закъсала между колите на двеста метра вдясно от него, въпреки че светлините и сирената й бяха включени. „Твърде късно е, ченге.“ Продължи още двеста метра напред и сви наляво.
Сержантът, който пилотираше „Полицай-2“, започна да псува, забравил за губернатора и прокурора на задната седалка. Гледаше как микробусът влиза в големия паркинг около пазарния център в Анаполис. После продължи към вътрешния кръг с места за паркиране. Три преследващи коли завиха от „Уест стрийт“.
— Кучи син! — Натисна кормилото и се спусна над паркинга.
Алекс паркира микробуса на място за инвалидни коли. Щом като колата спря, пътниците отвориха вратите. Тръгнаха бавно и с нормална походка към входа на пазарния център. Шофьорът с изненада вдигна поглед, когато дочу свистенето и ударите на перките на хеликоптера. Той кръжеше на стотина метра над тях. Алекс притисна шапката си и махна за поздрав, а след това влезе през вратата.
Пилотът на хеликоптера погледна лекаря, който яростно стискаше с ръка револвера в раменния кобур.