Патриотични игри

Клэнси Том

— Кати, обажда се Джийн от залата за спешни случаи. Имам човек с много сериозна травма. Десетгодишен, чернокож. Разбил с колелото си витрината на някакъв магазин. — Гласът беше напрегнат. — Окото му е разкъсано много лошо.

— Изпрати го в шеста зала. — Кати затвори телефона и се върна при семейство Джефърс. — Трябва да ви оставя. Имам спешен случай. Жена ви ще се оправи. Ще се видим утре. — Кати тръгна бързо към операционната.

— Горе главите. Имаме спешен случай от „Бърза помощ“.

Лиза-Мари вече

се суетеше из стаята. Кати отиде до телефона на стената и набра номера на стаята на хирурзите.

— Обажда се Райън от зала шест на института „Уилмър“. Къде е Бърни?

— Сега ще го повикам.

След миг лекарят се обади:

— Доктор Кац на телефона.

— Бърни, в зала шест идва пациент със сериозно нараняване на окото. Джийн Уд от „Бърза помощ“ казва, че е много зле.

Кати се обърна към останалите:

— Идва.

— Тери?

— Всичко е наред — увери я анестезиологът.

— Трябват ми още две минутки — заяви Лиза-Мари.

Кати влезе в умивалнята, за да измие отново ръцете си. Още не беше започнала, когато се появи Бърни Кац. Той изглеждаше като някакъв пропаднал тип. Беше с два сантиметра по-висок от Кати, имаше дълга коса и мустаци като на Бисмарк. Освен това беше и един от най-добрите хирурзи на болницата „Хопкинс“.

— По-добре ти да ръководиш тази операция — каза му тя. — Аз от доста време не съм оперирала тежки случаи.

— Няма проблеми. Как е бебето?

— Чудесно. — Изведнъж се чуха силните писъци на дете в агония. Лекарите го закараха в операционната зала. Гледаха безстрастно, докато двама санитари завързваха детето с коланите. „Защо не си седял в училище?“ — попита го мислено Кати. Лявата страна на лицето му беше обезобразена. Специалистите по пластичните операции ще трябва да поработят доста, но не беше сега моментът. Най-важни бяха очите. Детето се опитваше да се държи смело, но болката беше твърде силна. Тери му би инжекция, докато двамата санитари държаха ръката му. Кати и Бърни започнаха да се суетят над лицето му.

— Ръкавици! — нареди Кати. Бърни ги донесе. — Какво е станало?

— Карал си колелото по тротоара на Монумент стрийт — отговори санитарят. — Ударил се в нещо и влетял през витрината на магазина за кухненски прибори.

— Защо не е бил в училище? — попита Кати, като отново погледна към лявото око на детето. Разбра, че я очакват доста часове работа с несигурен изход.

— Днес са във ваканция, докторе — отговори единият санитар.

— О, да. — Тя погледна към Бърни Кац. Въпреки маската гримасата му се виждаше съвсем ясно.

— Не зная, Кати. — Той разглеждаше окото през поставената на главата му лупа. — Стъклото трябва да е било доста долнопробно — има много парченца. Дотук преброих пет разкъсвания. Господи, виж това парче как се е забило в роговицата. Да почваме.

Шевролетът

влезе в един от многоетажните гаражи на болницата „Хопкинс“. От последния етаж шофьорът можеше да вижда вратата, водеща от болницата към служебния паркинг. Разбира се, гаражът се охраняваше, но там постоянно влизаха и излизаха автомобили и не беше неестествено някой да чака в колата си, докато спътникът му е на посещение при някой от семейството. Облегна се, запали цигара и се заслуша в музиката от радиото.

Райън постави парче ростбиф на питката и си взе чай с лед. Офицерският и университетският клуб имаха много необичайна система за плащане: той постави подноса си на един кантар и касиерката му определи цената. Джек плати два долара и десет цента. Не можеше да се каже, че цената за обяда е прекалено висока, но начинът на определянето й му изглеждаше малко особен. Седна до Роби Джексън в едно сепаре в ъгъла.

— Скапани понеделници! — отбеляза той.

— Шегуваш ли се? Днес мога да си почивам. Летях в събота и неделя.

— Мислех, че обичаш да го правиш.

— Обичам — увери го Роби. — Но и двата дни излитах преди седем. Всъщност спях до шест сутринта. Имам нужда от тези два допълнителни часа. Как е семейството ти?

— Добре. Кати днес има голяма операция — трябваше да отиде на работа рано. Едно нещо е сигурно, когато си женен за хирург — винаги започват рано. Понякога на Сали й е трудно.

— Да, рано лягай, рано ставай — по-добре е човек да си умре — съгласи се Роби. — Как е бебето?

— Супер — усмихна се Джек. — Доста буен дребосък е. Не мога да разбера как жените търпят това. Искам да кажа, че детето рита и се върти.

— Имате ли нещо против да седна до вас? — Скип Тайлър се вмъкна в сепарето.

— Как са близнаците? — веднага попита Джек.

Тайлър изстена, а тъмните кръгове под очите му бяха красноречив отговор:

— Номерът е да накараш и двамата да заспят. Тъкмо усмириш единия, и веднага другият започва да реве като противопожарна сирена. Не зная как Джийн се оправя. Разбира се — усмихна се Тайлър, — тя може да се разхожда с тях. А аз само тропам из къщата с този крак и ги събуждам.

Тримата се засмяха. Скип Тайлър никога не се засягаше от такива шеги.

— Как е Джийн? — попита Роби.

— Няма проблеми — спи, когато децата спят, а аз трябва да върша цялата къщна работа.

— Така ти се пада, пуяк такъв — отбеляза Райън. — А защо не си починеш?

— Какво да правя, като съм с гореща кръв? — попита Скип.

— Да, но чувството ти за синхрон е отвратително — отговори Роби.

— Чувството ми за синхрон ли? — попита Тайлър, повдигайки вежди в недоумение. — То е отлично.

— Да предположим — съгласи се Джек.

— Чух, че сутринта си тичал — смени темата Тайлър.