Преследвана

Каст Кристин

— Дай, аз ще я почистя — каза Дарий и протегна ръка към спиртния тампон, който стисках в шепата си.

— Не! — казах твърдо и тръснах глава, за да прогоня световъртежа. — Не ставай смешен. Ти си ранен, затова аз ще свърша тази работа. Само ми кажи какво трябва да правя — замълчах за миг, после казах тихо: — Дарий, трябва да се махнем оттук.

— Знам — отвърна той.

— Но не знаеш защо. Подслушах един разговор между Калона и Неферет. Те планират някакво ново бъдеще. Казаха, че за целта трябва да «завладеят Съвета».

Очите на Дарий се разшириха от смайване.

— Съветът на Никс? Или Висшия Съвет на вампирите?

— Не знам. Не споменаха подробности.

Може би говореха за нашия Съвет в «Дома на нощта».

Той се взря в мен.

— Но всъщност не вярваш, че става дума за него? Кимнах бавно.

— О, велика Никс! Не може да бъде!

Стиснах устни, за да спра гаденето. Бъркотията в стомаха ми доказваше точно обратното.

— Страхувам се, че ще стане точно така. Калона е много силен и владее магия, която привлича хората към него. Основният им проблем е, че Неферет не може да ни подчини на волята си, докато те и онези птичи чудовища не изпълнят своя план, какъвто и да е той — честно казано, според мен те вече работеха по него, но се страхувах, че ако го изрека на глас, ще бъде като заклинание, което ще изпълни всичките им желания. — Затова не може ли да те превържем, да вземем Афродита, близначките и Деймиън и да се върнем в тунелите? — усетих, че всеки момент ще избухна в сълзи, затова продължих бързо: — Сега съм много по-добре и мисля, че трябва да се махаме веднага оттук, дори това да означава да се удавя в собствената си кръв.

— Съгласен съм с теб и съм сигурен, че Неферет те е излекувала достатъчно, за да премахне опасността тялото ти да отхвърли Промяната. Въпреки че все още не си преминала изцяло в клана на вампирите.

— Ти как си? Ще имаш ли сили за бягството?

— Казах ти, че съм добре, повярвай ми. Хайде да почистим раната и да се махаме оттук.

— В тунелите ми харесва повече — произнесох мислите си на глас и изненадах себе си с това признание. Бързо погледнах към Дарий, но той спокойно кимна в съгласие. — Сигурно защото там се чувстваш в безопасност — каза той.

— Обърна ли внимание на Неферет?

— Ако имаш предвид дали съм забелязал, че силата й се е увеличила, отговорът ми е да.

— Хм. Надявах се, че съм си въобразила — измърморих под носа си. — Ти имаш добре развити инстинкти и те отдавна те предупреждават за Неферет — той замълча за миг и продължи по-тихо. — Хипнотичната сила на Калона е невероятна. Никога не съм усещал подобно нещо.

— Да — казах и се заех да почистя кръвта от лицето му. — Обаче аз успях да се освободя от магията му.

Но отказвах да призная дори и пред себе си, че въпреки преодоляването на хипнотичния ефект, аз все още потръпвах сладостно при спомена за целувката му.

— Дарий, Калона не ти ли изглежда някак различен?

— Различен ли? В какъв смисъл?

— По-млад, по-млад от теб.

Казах го, защото предположих, че Дарий беше някъде към средата на двайсетте, поне така ми изглеждаше на мен. Той ме изгледа дълго и загрижено.

— Не, същият е като първия път, когато го видях — без определена възраст. Но повярвай ми, никой не може да го сбърка с тийнейджър. Вероятно има дарбата да променя външността си и го е направил, за да ти се хареса.

Исках да възразя, но си спомних какво ми каза Калона, преди да ме целуне. Нарече ме с името, което бе използвал в нощния ми кошмар. «И аз откликвам машинално, сякаш душата ми го познава от векове», прошепна един предателски глас в главата ми. Обзе ме невъобразим страх, ръцете ми затрепериха и цялата настръхнах.

— Той ме нарича Ая.

— Името ми звучи познато. Какво означава? — Така се е казвала девицата, която жените Гигуа са създали, за да хванат Калона.

Дарий въздъхна тежко.

— Е, поне знаем защо те защитава. Мисли си, че ти си неговата любима.

— На мен ми прилича повече на мания, отколкото на любов — казах бързо. Не исках да допусна дори за миг, че Калона може да е обичал Ая. — Освен това не бива да забравяме, че Ая го е подмамила и с нейна помощ хората са го затворили в земята за повече от хиляда години.

— И любовта му лесно може да премине в ярост — стомахът ми се стегна на топка. — Може би ме иска до себе си, за да ми отмъсти. Всъщност нямам представа какво точно замисля. Неферет искаше да ме убият, но той я спря, каза й, че може да използват способностите ми.

— Но ти никога няма да предадеш Никс — каза Дарий.

Аз кимнах и казах бавно:

— И когато той го осъзнае, не виждам защо ще иска да ме задържи.

— Той гледа на теб като на мощен противник, който може отново да го плени — каза замислено Дарий.

— Както и да е — завъртях глава. — Кажи сега какво още трябва да направя за раната ти. После ти предлагам да отидем и да намерим другите, за да се махнем оттук.

Той започна да ме направлява и с общи усилия успяхме да почистим дългия разрез, при което се наложи да излея цялото шише със спирт в раната му, за да «я предпазим от всяка възможна инфекция, която кръвта на гарвана-демон би могла да причини», както се изрази воинът. Аз самата бях забравила, че преди да разреже бузата му, този нож бе забит в гърдите на Рефаим и че навсякъде около нас имаше от гадната кръв на този мутант. Промих раната, после Дарий ми помогна да намеря онова странно, но готино нещо, наречено «Дермабонд», познато като течно кожно лепило, и изстисках от него по протежението на целия разрез, притиснах двата края на раната един към друг и та дам! Като изключим голямата резка през лицето, Дарий заяви, че се чувства като нов, въпреки че аз се усъмних в думите му, като имах предвид, че не бях най-надеждната медицинска сестра на света.

След това се спуснахме да ровим из шкафовете, понеже не можех да тръгна пред всички с увит около себе си чаршаф. Няма да повярвате какви отвратителни тънки като хартия «нощница» намерихме в едно от чекмеджетата (ох, моля ви се, та това изобщо не бяха истински нощници). Нямах представа защо болниците те карат да обличаш такива грозни полупрозрачни неща. Човек и без това се чувства достатъчно зле, щом е там. Струваше ми се пълна безсмислица. Най-после намерихме някакви зелени операционни екипи, прекалено големи за мен, но какво да правя. Все пак бяха по-добре от чаршафа. Довърших тоалета си с някакви болнични обувки и попитах Дарий за чантата си. Той предположи, че може да е останала в джипа. Много тъпо от моя страна, но аз започнах да чупя пръсти, изплашена, че може да съм си изгубила шофьорската книжка и телефона. После се разтревожих, че сигурно няма да улуча същия нюанс на страхотния си блясък за устни «Улта», когато отида да си купя нов. Пълни глупости!

Облякох операционния екип (Дарий трябваше да се обърне с гръб към мен) и след това изведнъж се намерих на леглото, загледана в нищото пред себе си с натежали за сън очи.

— Как се чувстваш? — попита загрижено Дарий. — Изглеждаш като…

Той не довърши и аз съм сигурна, че замълча, за да не позволи на думите «пълен идиот» и «тотално скапана» да излязат от устата му.

— Уморена? — притекох му се на помощ. — Да — кимна зарадвано той.

— Е, не е кой знае каква изненада, защото наистина съм уморена. Много.