Преследвана
Шрифт:
Когато Аристос ни поведе към най-близката сграда на лагера, където бяха апартаментите на преподавателите и лечебницата, гарваните-демони, включително и Рефаим, изчезнаха към небето. Дарий ме пренесе през сводестата дървена порта, която винаги ми бе напомняла за врата на замък зад защитен ров. Неволно се замислих за онази нощ, когато преминах през нея за пръв път. Оттогава бяха минали около два месеца, аз бях в безсъзнание и ме бяха отнесли на ръце в лечебницата на «Дома на нощта», където се събудих, без да имам и най-малка представа за бъдещето. Колко странно, че сега бях почти в същото положение!
Огледах лицата на приятелите си. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени. Но аз ги познавах достатъчно добре и това ми помогна да разпозная
Дарий зави по познатия коридор. И понеже ме носеше, веднага усетих внезапното напрягане на мускулите му и разбрах, че тя е пред нас още преди да чуя гласа й. Повдигнах с мъка глава от рамото му и я видях да стои пред вратата на лечебницата. Беше прекрасна в дългата прилепнала плътно по тялото й рокля от странен черен плат, който блестеше и при всяко нейно движение образуваше тъмнолилави гънки. Дългата й кестенява коса падаше на гъсти лъскави вълни до кръста, а тревистозелените й очи искряха от възбуда.
— Я виж ти, блудните синове се завръщат! — чух звънкия й развеселен глас.
Веднага отместих поглед от нея и зашепнах трескаво:
— Елементите ви! — тревогата, че може да не ме чуят или да разберат думите ми, продължи по-малко от миг, защото веднага усетих лек полъх на затоплен от огън вятър и усетих аромата на пролетен дъжд. И въпреки че Неферет не можеше да чете мислите на Афродита, аз все пак казах тихичко:
— Дух, имам нужда от теб — веднага усетих в себе си пърхането на невидими криле. Духът ми отговори и аз побързах, преди да променя решението си и да задържа природната стихия за себе си като пълна егоистка, да му наредя: — Отиди при Афродита — елементът влезе в нея и аз чух острата й въздишка.
Успокоена, че приятелите ми са защитени, отново съсредоточих поглед върху нашата опозорена Висша жрица. Понечих да й отвърна с ирония — «Може ли една жрица на Никс да цитира Библията» — когато една врата на няколко крачки надолу по коридора се отвори и той застана на прага й.
Дарий спря рязко, сякаш някой го бе дръпнал с въже, и болката преряза гърдите ми.
— Олеле! — изпъшка Шоуни.
— Не е истина! — простена Ерин.
— Не го гледайте в очите — прошепна Афродита. — Гледайте го в гърдите.
— Тъкмо са ми на височината — каза Деймиън.
— Запазете самообладание — изшътка Дарий.
Времето сякаш спря. «Запази самообладание — започнах да си повтарям. — Запази самообладание, запази самообладание.» Но нямах сили за това. Умирах от болка, чувствах се изтощена и готова да се предам. Неферет ме изплаши истински. Беше толкова съвършена и силна, можех ли да се меря с нея? Калона ме накара да осъзная собствената си нищожност. Пред тях аз бях малко смешно джудже. Хаосът от мисли замая главата ми. Та аз бях само едно дете! Дори не бях зрял вампир. Какво можех да направя срещу тези две удивителни същества? Наистина ли исках да се боря с Калона и наистина ли бях сто процента убедена, че той е зъл? Примигах, проясних погледа си и го огледах от горе до долу. Всъщност изобщо не изглеждаше зъл. Панталоните му бяха ушити от същата светлокафява еленова кожа, от която се правят истинските мокасини. Беше бос и гърдите му бяха открити. Сега като казвам, че стоеше полугол в коридора, ми изглежда малко глупаво, но тогава не ми се стори така. Тогава всичко си му беше наред. Той беше просто невероятен. Кожата му беше съвсем гладка, без нито едно петънце и със златист загар, за какъвто белите момичета си умираха и се пържеха като пържоли на слънцето, за да го придобият. Калона имаше гъста черна коса, дълга, но не идиотски дълга, а точно колкото трябва. Съвършените къдрици падаха безредно по раменете му и колкото повече ги гледах, толкова повече ми се искаше да заровя пръсти в тях. Забравила за предупреждението на Афродита, погледнах право в очите му и през мен премина електрически ток. Той ме позна, очите му се разшириха и ударната вълна от втория му поглед отне и последната капчица от напускащите ме сили. Отпуснах се в ръцете на Дарий толкова изтощена, че не можех да задържа главата си изправена.
— Тя е ранена! — изтрещя в тишината гласът на Калона. Беше толкова страшно, че дори и Неферет потръпна. — Защо не са се погрижили за нея?
Дочух отвратителния звук от плясък на огромни криле и след миг видях Рефаим да излиза от същата стая, откъдето преди малко се бе показал Калона. Потръпнах при мисълта, че гадното същество сигурно е влетяло в стаята през прозореца и после е допълзяло до прага. Изобщо, има ли място на тази земя, където тези отвратителни същества да не могат да се промъкнат?
— Татко, аз наредих на воина да занесе жрицата до лечебницата, за да може да обработят раната й — след меките съблазнителни думи на Калона неестественият стържещ, но определено по-разбираем глас на Рефаим, звучеше още по-противно.
— Глупости на търкалета!
Шокирана от чутото, погледнах с отворена уста към Афродита, която дари демоничния гарван с един от най-изразителните си презрителни погледи. После отметна назад гъстата си руса коса и продължи:
— Това птицеподобно ни държа на ледения дъжд и не ни пусна, докато не ни разпита за онази, не знам си каква червена и за тази не знам си каква червена. Но въпреки неговата така наречена «помощ», Дарий успя да пренесе Зоуи дотук. — Докато произнасяше думата «помощ», тя вдигна ръце и описа кавички във въздуха.
В коридора настъпи мъртвешка тишина. След няколко секунди Калона отметна красивата си глава назад и се засмя.
— Бях забравил колко забавни могат да бъдат човешките жени — после с грациозен жест на ръката си каза на Дарий. — Донеси младата Жрица тук, за да се погрижат за нея.
Мускулите на Дарий се стегнаха и аз разбрах, че това предложение не му е по сърце, но той изпълни заповедта на Калона и тръгна напред, заобиколен от приятелите ни. Групичката скоро стигна до Калона и той ни поведе към Неферет, която стоеше до вратата на лечебницата.
— Ти изпълни своя дълг, боецо — обърна се Калона към Дарий. — Сега аз и Неферет ще се погрижим за нея — падналият ангел разтвори ръце в очакване Дарий да ме положи в тях. Заедно с движението на ръцете огромните покрити с гарванови пера криле, до този момент прибрани плътно на гърба, изшумолиха и се отвориха наполовина.
Изпитах силно желание да протегна ръка и да ги докосна, даже тайничко се зарадвах, че съм прекалено слаба, за да направя нещо друго, освен да го гледам възхитено.
— Задълженията ми не са приключили — каза Дарий. Гласът му беше не по-малко напрегнат от мускулите. — Дал съм дума да се грижа за тази млада Жрица, затова трябва да остана до нея.
— Аз също оставам — каза Афродита.
— И аз — гласът на Деймиън трепереше и се чуваш, е съвсем слабо, но ръцете му все още бяха свити в юмруци.
— Ние също оставаме — обади се Ерин и Шоуни кимна в знак на съгласие.
Сега беше ред на Неферет да се засмее.
— Нали не мислите, че ще допусна да останете при Зоуи, докато я преглеждам? — веселата нотка в миг изчезна от гласа й. — Не ставайте глупави! Дарий, вкарай я в стаята и я остави на леглото. Щом настоявате, може да я изчакате в коридора, но като ви гледам, си мисля, че е по-добре да хапнете нещо и да си починете. Вие доведохте Зоуи у дома, тя вече е на сигурно място, така че сте си изпълнили задълженията. Връщайте се в общежитието. Човешката част от града е парализирана от бурята, но ние не сме човеци. За нас животът продължава, следователно учебните занятия също продължават — тя замълча и погледна Афродита с невероятна злоба. Лицето й се изкриви, чертите й станаха толкова остри и студени, че от цялата й красота не остана и трошица. — Но ти сега си човек, нали, Афродита?