Преследвана
Шрифт:
— Помни, моя малка Ая, воинът може да те защити от всеки, но не и от мен. Нито пък силата на стихиите може да ми попречи да взема това, което по право ми принадлежи.
После притисна устни в моите и в мен се развилия снежна буря, скова съпротивителните ми сили, изпълни душата ми със забранена страст и вледени мозъка ми. Вкусът й ме накара да забравя всичко и всички — Старк, Дарий, дори Ерик и Хийт — всички замръзнаха някъде из далечните гънки на паметта ми.
Той отдели устните си, пусна ме. Установих, че краката не ме държат,
19
Запълзях към Дарий, докато хълцах и се давех от плач. И тъкмо го достигнах, когато от коридора се разнесе ужасен шум. Вдигнах глава и видях Старк. Едната му ръка все още държеше лъка. Другата стискаше касата на вратата толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели. Кълна се, че видях ноктите му да се забиват в дървото. Очите му светеха в червено, самият той се бе присвил леко напред, като че ли го болеше стомахът.
— Старк? Какво става?
Изтрих сълзите с ръка, за да мога да го видя по-добре.
— Кръвта… не мога да го понеса… трябва… — заговори накъсано той и сякаш против волята си, влезе в стаята.
Дарий се изправи на колене. Грабна ножа от пода, където бе паднал, след като бе разрязал бузата му, и се завъртя към Старк.
— Трябва да знаеш, че споделям кръвта си само с онези, които съм поканил — каза той. Гласът му беше силен и уверен. Ако не го виждах с очите си, никога нямаше да повярвам, че кръвта шурти от лицето му като река. — А аз не съм те поканил, момче. Бягай оттук, докато не е станало лошо.
Старк водеше мъчителна вътрешна борба със самия себе си и това се отразяваше на цялото му същество — като започнем от светещите му червени очи, минем през дивашки изкривената уста и стигнем до напрежението, което се излъчваше от цялото му тяло. Изглеждаше като че ще експлодира всеки момент.
Трябваше да се намеся. Вече не издържах. Първо, целувката на Калона, меко казано, ми изпи мозъка. Второ, раната продължаваше да ме боли. Виеше ми се свят и се чувствах толкова слаба, че не вярвах, че ще спечеля боксов мач дори и срещу Джак. А като капак на всичко, Дарий беше ранен и аз нямах представа колко дълбока беше раната му. Честна дума, ако в този момент някой забиеше вилица в мен, мисля, че нямаше да мога да реагирам.
— Старк, излез оттук! — казах колкото може по-силно и се зарадвах, че гласът ми беше по-уверен, отколкото самата аз. — Не ми се иска да те разкарам с огън, но се кълна, че ако направиш още една крачка към него, ще ти подпаля задника. Това като че ли свърши работа. Той се извъртя и заби червените си очи в мен. Беше ядосан и видимо опасен. Цялата му фигура бе обгърната в мрак, като черна аура, и това подсилваше червения блясък в очите му. Изправих се, благодарна, че увитият около мен чаршаф все още беше на мястото си, вдигнах ръце и се приготвих.
— Не ме предизвиквай, Старк. Ако ме ядосаш, бъди сигурен, че ще си изпатиш жестоко.
Старк примига няколко пъти, за да проясни съзнанието си. Червеното в очите му постепенно избледня, тъмната аура изчезна и той изтри с трепереща ръка потта от челото си.
— Зоуи, аз… — заговори почти нормално, което накара Дарий да излезе от защитната си позиция и да направи стъпка към мен. Старк веднага изсъска към него. Наистина изсъска, сякаш беше животно, а не човек, обърна се и избяга от стаята.
Успях да се добера до вратата и да я затръшна, после домъкнах стола, който стоеше до леглото, и го мушнах под дръжката й, както съм виждала да правят по филмите. Накрая се върнах при Дарий.
— Щастлив съм, че си на моя страна, Жрице — погледна ме възхитено той.
— Така си е. Аз съм «голяма работа».
Разсмяхме се, което ни даде сили да се доберем до ръба на леглото. Той се просна тежко върху него. Останах права и се заех със задачата да спра да се олюлявам като пияна. Защото вече не бях.
— В онзи шкаф трябва да има комплекти за първа помощ — кимна той към дългия блестящ метален шкаф, който заемаше половината от стената отсреща. Отидох натам и видях още вградена мивка и купчина страховити медицински инструменти (всички бяха остри и от неръждаема стомана), акуратно подредени по големина и вид.
Игнорирах острите неща и започнах да отварям всички чекмеджета и вратички подред. От усилието ръцете ми започнаха да треперят неистово.
— Зоуи — извика Дарий и аз го погледнах през рамо.
Изглеждаше ужасно. Лявата страна на лицето му беше кървава каша. Разрезът тръгваше от слепоочието и стигаше до извивката на челюстта, като разкъсваше правите геометрични линии на татуировката. Въпреки това очите му се усмихваха.
— Ще се оправя. Това е малко повече от драскотина.
— Това е доста голяма драскотина — казах аз.
— Афродита сигурно ще се ядоса, като ме види.
— Ъ-хъм?
Воинът реши да ми се усмихне, но завърши с болезнена гримаса. Движението на устните му предизвика още по-силно кръвотечение. Той посочи лицето си:
— Това няма да й хареса.
Награбих цяла камара превръзки, напоени със спирт тампони, марля и какво ли още не, и се върнах при него.
— Ако те разкара заради това, ще й дам да се разбере… след като си почина малко — игнорирах миризмата на кръвта му, преглътнах тежко, за да не повърна, и се вгледах в ужасната «драскотина».
Знам, че звучи нелогично: аз обичам вкуса и миризмата на кръв, това е факт, но се скапвам, като видя да тече от телата на приятелите ми. Чакай малко! Може и да не е толкова нелогично, защото, хей, ало! Аз не ям приятелите си! Сетих се за Хийт и реших да допълня мисълта си: аз не ям приятелите си при нормални обстоятелства и никога, без да ми разрешат.