Преследвана
Шрифт:
— Може би трябва да почакаме…
— Не! — прекъснах го. — Искам да тръгваме. Не вярвам, че ще успея да се наспя като хората, докато сме тук. Просто не се чувствам в безопасност.
— Съгласен съм, тук наистина не си в безопасност. Както и никой от нас.
Преди да напуснем стаята, хвърлих един поглед към часовника на стената. Беше малко след четири сутринта. Шашнах се, като изчислих колко много време беше минало, откакто бяхме дошли. Явно съм била в безсъзнание часове наред. Което означава, че съм спала, но въобще не се чувствах отпочинала. Ако нещата в «Дома на нощта» следваха нормалния си ход, сега хлапетата трябваше да
— Наближава време за вечеря — каза аз. — Може би ще ги намерим в кафето.
Дарий кимна, премести подпряния на вратата стол и открехна вратата.
— Коридорът е празен — прошепна след малко.
Докато оглеждаше отпред, аз го огледах отзад. И вместо да го последвам, го хванах за ръкава и го издърпах обратно в стаята. Той ме погледна въпросително.
— Знаеш ли, мисля, че и двамата трябва да се преоблечем, преди да се появим с гръм и трясък в кафенето или в общежитието. Ти си целият в кръв, а аз приличам на голяма зелена торба за боклук. Не сме най-незабележителните хора на света.
Дарий се огледа и видя засъхналите пръски кръв по ризата и сакото си. Нямаше начин тази кръв, плюс раната на лицето му, плюс моята премяна, да не привлекат вниманието на другите, а по израза на лицето на Дарий беше ясно, че и той е стигнал до същото заключение.
— Хайде да се качим на втория етаж. Там са настанени синовете на Еребус. Ще се преоблека, после ще дойда с теб до общежитието, за да махнеш този чувал — посочи към зелената престилка той. — Ако имаме късмет, ще намерим Афродита и близначките там. Ще остане само да открием Деймиън и да се измъкнем от тук.
— Звучи добре. Не вярвах, че някога ще го кажа, но нямам търпение да се върна в тунелите. В момента там ми се струва истински рай.
Дарий изръмжа и аз го приех като съгласие. Излязох след него в коридора, който изглеждаше изоставен. Стъпалата до втория етаж бяха малко, но изкачването им ме изтощи напълно и последните изминах отпусната тежко в ръцете на Дарий.
От разтревожения му поглед разбрах, че обмисля сериозно възможността да ме вземе на ръце и да ме пренесе догоре, и щеше да го направи, но докато се реши, вече бяхме стигнали горната площадка.
— Винаги ли е толкова тихо тук? — попитах между глътките въздух.
— Не — отвърна рязко той.
Минахме през общите помещения, където имаше хладилник, огромен телевизор, няколко удобни канапета и разни играчки за момчета като мишена за стрелички, гири и табла. Тук също нямаше никой. С непроницаемо лице Дарий ме поведе към една от многото врати от двете страни на коридора.
Стаята му се оказа точно каквато си представях, че трябва да изглежда една стая на син на Еребус — чиста, подредена и скромно обзаведена. Видях няколко награди от състезания по хвърляне на нож и цялата колекция от книгите на Кристофър Мур с твърди корици, но никъде не открих снимки на приятели или на семейството. Единствената украса по стените беше някакъв пейзаж от Оклахома, който вероятно си е вървящ със стаята. Иначе и той като Афродита си имаше мини-хладилник и това ме ядоса. Изглежда, всички тук си имаха хладилник, с изключение на мен. Прозорецът беше закрит с тежка завеса. Отидох при него, повдигнах ъгълчето на плата и се загледах навън, за да може Дарий да се преоблече, без да давам повод на ревнивата Афродита да изкорми един от нас.
По това време на нощта дворът обикновено гъмжеше от хлапета. Часовете бяха свършили и те трябваше да се придвижват от училището към общежитията, физкултурния салон, кафето, изобщо да се мотаят наоколо като нормални тийнейджъри. Но навън имаше само няколко души, които вървяха забързано по тротоара, притичвайки от една сграда към друга.
Интуицията веднага ми подсказа, че това означава нещо, но аз с лека ръка приписах мъртвешката тишина на сметката на лошото време. Черното небе продължаваше да сипе леден дъждец. Мястото около училището беше защитено от бурята, но блестящото ледено покривало над останалата част на града ме омагьоса с красотата си. Дърветата се превиваха под тежестта на кристалните одежди на клоните си. Газените лампи хвърляха мека, жълта светлина по гладките стени и заледените тротоари. Но най-готина беше заскрежената трева. Побелелите й крехки стръкчета проблясваха навсякъде, където светлината ги докосваше, и градината изглеждаше като поле, засадено с диаманти.
— Брей! — заговорих по-скоро на себе си, отколкото на Дарий. — Знам, че снежната буря е кофти работа, но всичко е адски красиво. Имам чувството, че се намираме в съвсем различен свят.
Дарий навлече пуловер върху чистата си тениска и дойде до мен. Намусената му физиономия беше доказателство, че за него бурята е по-скоро кофти работа, отколкото ледена магия.
— Никъде не се вижда охрана — каза той и аз разбрах, че мусенето не беше заради бурята, а заради граничните стени, които се виждаха от прозореца. — Обикновено виждам поне двама-трима от моите братя воини, но сега няма никой.
Погледнах го и видях как ръцете му се свиват в юмруци.
— Какво има, Дарий?
— Ти беше права. Това наистина е друг свят. Има охрана, но тя не е от моите братя — той посочи едно неясно петно на стената на сградата срещу тази, в която се намирахме, точно там, където тя завиваше зад храма на Никс.
Загледах се натам. В същото време мракът между сенките на стария дъб и храма се размърда и аз видях приведената фигура на кацнал на стената гарван-демон.
— Ето, виж и там — посочи той към черното петно надолу по стената.
В началото не видях нищо, освен наситена тъмнина, естествена за подобна бурна нощ, но когато се вгледах, забелязах, че и там нещо помръдна, и различих формите на друго птицеподобно създание.
— Те са навсякъде — промълвих отвратена. — Как ще се измъкнем оттук?
— Ще можеш ли да ни прикриеш с елементите, както го направи преди?
— Не знам. Много съм уморена и се чувствам странно. Раната ми е по-добре, но имам усещането, че продължавам да кървя и силите ми не се възстановяват — после се сетих за нещо и стомахът ми се преобърна. — Знаеш ли, този път нямаше нужда да отпращам Вятъра и Огъня, след като те освободиха от Калона. Те сами си отидоха. Досега не ми се е случвало. Винаги остават в мен, докато не ги освободя.
— Този път си много слаба, а те допълнително ти отнемат силите. Способността ти да се свързваш със стихиите и да ги контролираш е дар от богинята, но той си има цена. Ти си млада и здрава и при нормални обстоятелства не забелязваш, че общуването с тях те изтощава.
— Усещала съм такова нещо и преди, но никога с такава сила.
— Не забравяй, че беше на една крачка от смъртта. Като прибавим и това, че нямаше време за почивка и възстановяване, комбинацията става наистина опасна.
— С една дума, не мога да гарантирам, че ще ви измъкна оттук — заключих аз.