Преследвана

Каст Кристин

И най-неочаквано усетих, че се стяга. Отблъсна ме рязко и отстъпи назад като пиян. Сигурна съм, че видях сълзи в очите му, преди да извика:

— Трябваше да ме забравиш! — вдигна лъка си и изчезна в тъмната бурна нощ.

Останах загледана след него, докато си блъсках главата над въпроса какво, по дяволите, ми ставаше? Как можех да целувам момче, нападнало някого само преди няколко минути? Как можех да се чувствам свързана със същество, което по-скоро може да се нарече чудовище, отколкото човек? Имах чувството, че не знам коя съм, по чия воля действам

и в какво се превръщам.

Потръпнах вътрешно. Студената влажна нощ проникна през дрехите и кожата и достигна до костите ми. Разтреперих се от студ и от умора. Бях много, много уморена.

— Благодаря ви, Огън, Въздух и Вода — прошепнах към елементите. — Вие ми служихте добре тази нощ. Сега можете да си вървите.

Мъглата и ледът се завихриха около мен, после изчезнаха и ме оставиха сама с нощта, бурята и обърканите мисли. Тръгнах уморено към стаите. В този момент мечтаех само за едно — да си ида в стаята, да взема горещ душ, да се свия като пашкул в леглото си и да спя няколко дни.

21

Вече докосвах дръжката на вратата, когато Дарий я отвори пред мен. Тежкият му поглед ме накара да се запитам дали не е наблюдавал тайно сцената между мен и Старк. Надявах се, че не е.

— Деймиън и близначките са тук — бяха единствените му думи, след което ми направи знак да го последвам към общата стая на общежитието.

— Дай ми за малко телефона си — казах аз. Без да се колебае или да задава досадни въпроси от рода: на кого ще се обаждам и защо, той ми подаде телефона си и тръгна към общата стая. Набрах номера на Стиви Рей и притаих дъх, докато чаках да отговори. Гласът й се чуваше като през тенекиена тръба, но поне се чуваше.

— Здрасти, аз съм.

— Зо! Радвам се да те чуя! Добре ли си?

— Много по-добре.

— Ура. Какво става с…

— Ще ти разказвам после — прекъснах я аз. — Сега млъкни и слушай.

— Окей — отвърна тя.

— Направи ли, каквото ти казах?

Настъпи кратка пауза. После тя попита:

— Каквото си написала в бележката ли?

— Да. В тунелите ви наблюдават. Нещо ви следи.

Очаквах да се изплаши или най-малкото да се изненада, но тя каза спокойно:

— Добре, разбирам.

Продължих бързо:

— Има вероятност онези птицеподобни да ви спипат, докато излизате от тунелите, затова трябва да бъдете много внимателни.

— Не се безпокой за това, Зо. След като прочетох бележката, проведох малко разследване. Мисля, че ще успея да измъкна всички оттук, без да ни видят.

— Първо се обади на сестра Мери Анджела и я предупреди, че отивате. Кажи й, че аз също тръгвам натам възможно най-скоро. Но не споменавай пред червените хлапета къде отивате. Пази го в тайна, колкото може по-дълго. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре. Целуни баба от мен.

— Окей — отвърна тя. — Но няма да й казвам, че са те ранили. Не искам да я тревожа.

— Благодаря. Хийт добре ли е?

— Абсолютно. Казах ти да не се тревожиш. И двете ти гаджета са добре.

Въздъхнах отчаяно. Щеше ми се да мога да я поправя и да й кажа, че имам само едно гадже, но уви.

— Добре. Радвам се, че са добре. Афродита също е добре.

— Казах го, защото реших, че след като аз се интересувам от моята човешка половинка, сигурно и тя иска да знае как е нейната.

Стиви Рей се засмя весело.

— Ох, Зо! Знам, че е добре. Бих разбрала веднага, ако нещо не е наред с нея. Откачено е, но е така.

— Добре тогава. Аз трябва да тръгвам. Ти също.

— Значи искаш тази нощ да изведа всички оттук?

— Не тази нощ, а веднага — казах твърдо.

— Нямаш грижи — отвърна Стиви Рей. — До скоро, Зо.

— Моля те, внимавай.

— Не ме мисли. Скрила съм в ръкава си няколко фокуса.

— Ще ти трябват. Чао — казах и прекъснах връзката. Мисълта, че Стиви Рей ще премести групата на червените в подземието под бенедиктинския манастир, ме поуспокои. Наложих си да вярвам, че Стиви Рей ще ги опази от ноктите на гарваните-демони и ще ги заведе там невредими. Ако и ние имахме късмет, скоро всички щяхме отново да се съберем и да измислим как да се справим с Калона и Неферет. А аз щях да попитам Стиви Рей за онази работа със зловещите тъмни петна. Имах чувството, че тя знае повече за тях от мен.

Влязох в общата зала. Обикновено след училище тук беше пълно с хлапета, мотаеха се наоколо или седяха пред разположените по ъглите телевизори. Из цялото помещение имаше удобни столове и меки канапета. Новаците трябваше да са на тях и да си почиват от уроците.

Но днес имаше съвсем малко деца и тези, които седяха там, бяха необичайно умърлушени. Една от вероятните причини беше, че кабелната е прекъсната заради бурята, но никой не им пречеше да гледат DVD, например. Почти всички имаха дискове с филми. Но хлапетата стояха с наведени глави, събираха се на групички и разговаряха почти шепнешком.

Машинално погледнах към ъгъла, където обикновено се разполагаше нашата група, и въздъхнах облекчено, когато видях Деймиън и близначките. Бека беше между тях. Предположих, че я успокояват и следят да не изпадне в истерия. Но когато пристъпих по-близо, разбрах, че греша.

— Наистина! Добре съм. Не е кой знае какво — настояваше тя и гласът й вече не трепереше. По лицето й се четеше не страх, а досада и раздразнение. Тя беше напълно променена.

— Не е кой знае какво ли? — опули се Шоуни. — Разбира се, че е.

— Онзи те нападна! — добави Ерин.

— Не беше точно така — размаха ръце Бека.

— Просто се закачахме. Старк е много секси.

— Да, изнасилвачите обикновено са много секси — изсумтя Ерин.

Бека присви очи, погледна злобно Ерин и каза с леден тон:

— Старк наистина е секси, а ти ревнуваш, че не пожела теб.

— Какво, какво? — Ерин не повярва на ушите си. — Ти си мислиш, че говоря така, защото не ме е пожелал? Защо му търсиш извинения?

— Какво ти става, Бека? — попита Шоуни. — Не бива да позволяваш на…