Преследвана
Шрифт:
— Ти си на ход, Ерик — намеси се Стиви Рей.
Ерик веднага дойде при мен.
— Това ще боли, Зо. Съжалявам, но няма как, ти наистина трябва да се върнеш в «Дома на нощта».
— Знам. Ще затворя очи и ще се опитам да си представя, че съм на друго място.
— Може и да се получи — отвърна Ерик.
— Ще те изпратя догоре, Зо — каза Стиви Рей.
— Не. Оставаш с Хийт — казах бързо. — И ако допуснеш някой да го изяде, прави му сметката. Не се шегувам.
— Чух всичко — обади се Крамиша. — Не се бой, няма да изям гаджето ти, вече не е вкусно.
— Зо нямаше предвид това — смотолеви Хийт и вдигна почти празната бутилка към нас, сякаш ни казваше
Обърнах гръб и на двамата и продължих да гледам настойчиво Стиви Рей.
— Не се тревожи, аз ще поема грижата за Хийт — побърза да ме успокои тя, прегърна ме и ме целуна по бузата. После прошепна в ухото ми. — И да се пазиш, чу ли?
— Помни какво ти написах — казах тихо.
Тя кимна.
— Окей, да тръгваме — казах на Ерик и стиснах очи.
Той ме вдигна много внимателно, но въпреки това болката ме връхлетя с такава сила, че дори не можах да извикам. Продължих да стискам очи и се опитвах да дишам на малки глътки, докато Ерик бързаше надолу по тунела, стараейки се да не ме притиска силно, като не спираше да повтаря, че всичко ще бъде наред… че всичко скоро ще свърши… Когато стигнахме до желязната стълба към сутерена на депото, той ме погледна и каза, сякаш се извиняваше:
— Съжалявам, но тук ще боли адски. Дръж се, Зо, скоро всичко ще свърши.
Вдигна ръце и ме предаде на Дарий, който чакаше горе.
И тогава припаднах. За съжаление, когато леденият дъжд и пронизващият вятър зашибаха лицето ми, дойдох на себе си.
— Шшт, не мърдай! Ще те заболи още повече — каза Дарий и чак тогава видях, че вече съм в неговите ръце.
Ерик беше до него и ме гледаше тревожно, докато напредвахме вкупом към един огромен черен джип «Хамър «в началото на паркинга. Видях Джак до отворената врата към широката задна седалка. Афродита седеше на мястото до шофьора, а близначките и цялото стадо от котки бяха най-отзад. Деймиън седеше до вратата пред тях.
— Поеми я и ми помогни да я сложим да легне — каза Дарий.
Не знам как, но двамата успяха да ме пренесат на седалката и главата ми легна в скута на Деймиън. За лош късмет не можах да припадна отново. Преди Дарий да затвори вратата, Ерик ме стисна за глезена и каза:
— Обещай, че ще оздравееш. Едва събрах сили да кажа:
— Обещавам!
Дарий затвори вратата, седна на мястото на шофьора и ние потеглихме. Взех твърдо решение да отложа въпроса за Ерик и Хийт, докато всичко около мен се успокои и събера достатъчно сили да се справя с тях. Признавам си, че в онзи момент изпитвах истинско облекчение, че ги оставям. Пътувахме в мрак и тишина сред потъналата в лед Тулса. Дарий водеше истинска битка, за да удържа джипа върху ледените пързалки, маскирани като улици. Афродита се обади само веднъж, колкото да каже, че ако човек тръгне в тази поледица, няма начин да не си счупи някой крайник. Деймиън, напрегнат и смълчан, ме държеше на коленете си и гледаше през прозореца. Дори и близначките като никога не бъбреха помежду си. Затворих очи и се опитах да превъзмогна световъртежа и болката. Онова познато и подозрително усещане за вкочаняване запълзя бавно от крайниците към тялото ми. Този път го усетих навреме и разбрах, че не бива да му се предавам въпреки изкушението да се отпусна в прегръдката му. Вече знаех, че сковаването е предвестник на смъртта. Наложих си да дишам дълбоко, въпреки че всяко поемане на въздух ми костваше ужасни болки.
Но болката беше окей. Щом ме болеше, значи бях жива.
Отворих очи и се изкашлях тихо. Шумът от виното в главата ми беше спрял и на негово място остана единствено всепоглъщаща болка.
— Трябва да разберем къде всъщност отиваме. Това не е старият «Дом на нощта», не е нашият дом — казах аз. Думите излязоха от моята уста, но имах чувството, че ги изговаря непознат човек с пресипнал глас. — Не бива да разчитаме изцяло на елементите. Трябва да внимаваме и когато ни питат за нещо, отговорите ни да бъдат възможно най-близо до истината.
— Това е умно — каза Деймиън. — Ако усетят, че казваме истината, има по-малка вероятност да бърникат из мозъците ни.
— Особено когато са защитени от елементите — каза Ерин. — Трябва да се правим, че не разбираме нищо. Така ще ги заблудим и Неферет отново ще ни подцени — каза Шоуни.
— Ще кажем, че се връщаме, защото сме прочели съобщението, че ни викат обратно в училище — каза Деймиън. — И защото Зоуи е ранена.
— Да — кимна Афродита, — и единствената причина да напуснем «Дома на нощта» е, че сме се изплашили. — Това си е самата истина — обади се Ерин.
— Да, цялата скапана истина — добави Шоуни.
— Не забравяйте: казвайте истината винаги, когато е възможно, и бъдете нащрек — повторих аз.
— Висшата жрица е права. Навлизаме във вражеския лагер. Не бива да забравяме това и да се подвеждаме от познатата обстановка — каза Дарий.
— Имам чувството, че няма да ни позволят да го забравим — промълви Афродита.
— Откъде го взе това чувство? — попитах аз.
— Мисля, че целият им свят се е променил — отвърна тя. — Знам го със сигурност. Колкото повече се приближаваме, толкова по-ясно го усещам.
Тя се обърна назад и ме погледна.
— Ти усещаш ли го?
Поклатих леко глава.
— Не усещам нищо, освен болката в гърдите.
— Но аз го усещам — каза Деймиън. — Настръхнал съм целият.
— Точно така — потвърди Шоуни.
— И стомахът ми се бунтува — добави Ерин.
Поех дълбоко въздух и ококорих очи, твърдо решена да остана в съзнание.
— Това е Никс. Тя ви предупреждава. Спомнете си какъв ефект имаше появата на Калона върху другите новаци.
Афродита кимна.
— Зоуи е права, Никс ни изпраща тези гадни усещания, за да ни предупреди да не се поддаваме на този тип. Трябва да се борим срещу магията, която постави на колене останалите в къщата хлапета.
— Не бива да преминаваме към Тъмната страна — каза твърдо Деймиън.
Дарий пресече кръстовището на «Утика» с Двайсет и първа улица и другите започнаха да се озъртат.
— Площад «Утика» е толкова тъмен, че направи ме побиват тръпки — прошепна Ерин.
— Тъмнината му е зловеща — каза Шоуни.
— Никъде няма електричество — добави Дарий. — Дори и болницата не свети. Изглежда, че и нейните генератори не работят.
Дарий продължи по «Утика» и чух Деймиън да охка.
— Не ви ли се струва странно, че от цяла Тулса «Домът» е единствената сграда, която все още свети?
От това разбрах, че най-после имахме пряка видимост към «Дома на нощта».
— Повдигни ме — казах на Деймиън. — Трябва да го видя.
Той ме повдигна възможно най-леко, но въпреки това трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. Странният вид на «Дома на нощта» ме накара да забравя временно за болката. Цялата, прилична на замък, сграда пламтеше, огряна от разположените нагъсто газени лампи около нея. Ледът покриваше всичко наоколо, пламъчетата блестяха по гладката му повърхност и сградата приличаше на огромен шлифован диамант. Дарий бръкна в джоба си и извади малко дистанционно управление. Насочи го към желязната порта на училището и тя се отвори със скърцане. По пътеката се посипа леден прах, паднал от разклатеното желязо.