Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
И тъй, злосторникът вади големи и малки парчета и ги пуска на пода. Ние открихме и изпратихме на изследване две парчета, широки до педя и половина, и десетина по-малки, с размери колкото една мъжка длан. Сега аз ви моля да вземете две неща пред вид. Първо — че подът на Илязовата къща е покрит с каменни плочи. Второ — че разстоянието на тия каменни плочи до перваза на прозореца е метър и петдесет и три сантиметра. Ако пуснете от такава височина парче джам върху камък, то, разбира се, ще се счупи на съвсем дребни парченца. Всяко едно от тия парченца ще бъде значително по-малко от една мъжка длан. А ние намерихме два къса, големи колкото три мъжки длани. Не разбирам твърде от стъкларство, но предполагам, че прозорците на Илязовата къща не са направени от йенско стъкло.
По-нататък. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е изпилил със стоманена пила средната желязна пръчка на прозореца, а после е подгънал тази пръчка, за да си отвори място за влизане. Вярно е, че върху прозореца на пункта има изпилена и подгъната пръчка. Но аз искам да ви обърна внимание върху следното. Изпилените места на пръчката са по-широки откъм вътрешната им страна, тоест откъм страната, която е обърната срещу стаята. Ако вие висите зад прозореца и имате пила в едната си ръка — на вас ще ви бъде хиляди пъти по-удобно да пилите желязото, което ви пречи, откъм себе си, а не от противоположната ви страна. Второ. Когато искате да се промъкнете някъде и една желязна пръчка ви пречи, и тази пръчка е преполовена, вие, естествено, я подгъвате. Но как правите това? Вие непременно ще подгънете пръчката срещу себе си, а не към себе си. От разказа на моя колега личи, че злосторникът е постъпил по втория начин, тоест подгънал е пръчката към себе си. Няма на света такъв глупав и непохватен злосторник. Но да предположим, че нашият злосторник е архиглупав и архинепохватен и затова е извил пръчката към себе си. В такъв случай следва да се зададе въпросът: как при това положение е успял да се промъкне в стаята? Посоката на движението, което ще направи, за да се промъкне навътре, и посоката на стърчащата навън пръчка са право противоположни една към друга.
Авакум извади от портфейла си една картичка и я постави на масата.
— Съдете сами — каза той — дали може човек да се промъкне през това място, без да остави по изпилените върхове част от дрехите и от кожата си? За всеки случай аз гледах с лупа тия краища и не констатирах по тях никакви следи от дрехи или кръв.
Имам още една забележка и ще завърша. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е държал желязната пръчка с ръката си. Това е вярно, но само наполовина. Аз изследвах с лупа желязната пръчка и не можах да забележа по нея следи от допир на пръсти или на длан. Аз забелязах друго — ръждата по средата на пръчката е слабо изтрита — сякаш там е натискал вълнен предмет. Открих върху перваза — пак с помощта на лупата — няколко сини власинки сред железния прашец. Не може да има никакво съмнение в това, че злосторникът е действувал с ръкавици. Както виждате, той не е нито архинепохватен, нито архиглупав! Ръкавиците са били изплетени от прежда, боядисана в син цвят.
Авакум седна в креслото си и се умълча. Всички мълчаха. После Авакум каза:
— От всичките тези дребни забележки, които също изхождат от безспорни доказателства, може да се направи един основен извод. В този извод трябва да се търси и самият ключ на следствието: прозорецът на пункта не е разбиван отвън.
Слави Ковачев повдигна глава.
— Е добре — каза той, — аз приемам тази малка поправка. Методи Парашкевов е влязъл в пункта не през прозореца, а през вратата. Голяма работа! Имал е шперц човекът и е влязъл!
— Така ли? — засмя се Авакум. — А защо му е трябвало на Методи Парашкевов да разбива прозореца отвътре, да изважда внимателно стъкла от черчеветата, да слага отпечатъци от пръстите си върху тях и внимателно да ги поставя на пода? Защо му е трябвало след това да слага ръкавици на ръцете си, да изпилява желязната пръчка и да я извива навън? При наличието на ключ или шперц, който отваря външната врата и осигурява тихо влизане в помещението и спокойно излизане?
Бузите на Слави Ковачев почервеняха, той наведе глава.
— Моята теория за случая е такава. — Авакум се изправи и отново захвана да се разхожда. — Лицето X, което засега не ни е известно, е получило задача да открадне от пункта известен документ със стратегическо значение. Това е един вариант. Има и друг възможен вариант: лицето X не е получавало никаква задача, а чисто и просто е искало да навлече тежко подозрение върху човек, който е неудобен или твърде опасен за него. Има и трети вариант: комбинация на първите два варианта.
По някакъв мистериозен начин това лице X успява да се сдобие със стъкла, които носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. По-нататък историята е ясна. Лицето X влиза в пункта през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, като отваря вратата с ключ. Непременно с ключ, защото на излизане от пункта той се е погрижил отново да я заключи. Отворил е прозореца и е разбил стъклото, като част от парчетата е отнесъл със себе си, а на пода е оставил ония стъкла, за които е бил уверен, че носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. След това, за да изглежда грабежът още по-истински, той е изпилил желязната пръчка, извил я и когато всичко това е било завършено, благополучно се е измъкнал навън. Но вие ще кажете: ами хлороформа и пешкира? Ами угарката, която носи отпечатъци от обувката на Методи?
Да се отговори на тези въпроси не е никак трудно. Представете си, че ние тримата живеем в Момчилово. И че другарят Манов има например цианкалий и това — че има цианкалий — е известно на някои хора. Междувременно и аз се сдобивам тайно с такава отрова и умъртвявам с нея моя колега Слави Ковачев. Никой не знае, че аз притежавам тази рядка отрова и затова поне на първо време никой няма да се усъмни в мен. Но в другаря Манов ще се усъмнят мнозина, тъй като мнозина ще си спомнят, че именно той, другарят Манов, притежава такава рядка отрова. И лицето X, като е знаело, че Методи Парашкевов има хлороформ и че в Момчилово само Методи Парашкевов има хлороформ, решава да действува не с друго оръжие, а именно с хлороформ. На практика лицето X е осъществило поговорката „с един куршум — два заека“. Тоест хем ще свърши полезна за себе си работа, хем ще навлече подозрение върху друг човек. В случая лицето X е действувало със свой хлороформ. А що се, отнася до пешкира — аз мисля, че лицето X го е откраднало от учителя в навечерието на двадесет и втори срещу двадесет и трети август. Колкото до угарката — това е обикновена случайност. Тя е на учителя, разбира се. Като е минавал под прозореца, той е захвърлил недопушената си цигара и фаса е стъпкал с крак.
Както виждате, лицето X не е лишено от досетливост и комбинативно въображение. Неговият адрес не трябва да се търси в никакъв случай между непохватните и неинтелигентни хора.
Но въпреки своята „похватност“ и въпреки своята „интелигентност“ лицето X е извършило в случая няколко непростими за каузата си грешки. Ако престъпниците не правеха грешки, то и престъпленията им никога не биха били разкривани, нали? За нас въпросът се свежда до това — грешките да бъдат забелязани навреме.
Аз мисля, че системата на диверсия, усвоена от лицето X, в общи линии е хитро скроена и умно замислена. Но в осъществяването й X е допуснал няколко съществени грешки. Първо — не се е погрижил да остави върху стената на пункта няколко драскотини, които да напомнят следи от човешки крак. Второ — не се е досетил да хвърли върху земята, в подножието на разбития прозорец, няколко цепленки от разбития джам. Трето — X е извършил голяма нетактичност, като е изпилил желязната пръчка отвътре и като е огънал тази пръчка навън вместо навътре. Груба грешка е и това, дето е оставил върху каменния под големи парчета стъкло.
Ако лицето X беше съумяло да избегне тия дребни, но фатални грешки, аз в никакъв случай нямаше да открия диверсионния характер на извършеното престъпление. И аз щях да предполагам, както предполага моят колега Слави Ковачев, че авторът на престъплението е учителят Методи Парашкевов.
Авакум постоя някое време пред прозореца. Долу по отсрещния плочник бавно вървеше млад мъж с мека филцова шапка върху главата си. Той вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Мъжете носят шапките си обикновено малко надясно, към дясното ухо — помисли Авакум. — А тоя е направил обратното, накривил е шапката си наляво, към лявото ухо.“ После изведнъж се досети, че стои обърнат гърбом към полковника. „Нито е прилично, нито е уставно“ — укори се той и бързо се върна на мястото си.
Полковникът пак ровеше в чекмеджето си — търсеше скътана цигара и това правеше с голямо усърдие и много съсредоточено.
Авакум отново си припомни човека с филцовата шапка, който вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Научил е неприятна новина, или пък се вълнува от нещо, което изведнъж е объркало плановете му“ — помисли той.
Слави Ковачев сдържано въздъхна, тръсна глава и се изправи. Той имаше още тоя самоуверен вид на лицето си, но беше малко пребледнял и като че ли бръчките по челото и около очите му бяха станали по-дълги и по-дълбоки.