Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
С тази подробност аз съвсем случайно се сблъсках оня ден, когато пак бях излязъл на разходка към Лъките. Тя беше наметнала раменете си с един резедав шал от мека вълна и под дългите му ресници се подаваха ръцете, голи до над лактите. Придружаваше я едно босоного юначе, чието носле доста напомняше първолаческа запетайка.
Ние се спряхме и както винаги, побъбрихме си за това-онова. Била ходила в Инджовата махала при една млада жена, която щяла скоро да ражда. Мъжът й работел в Мадан, бил ударник и печелел добри пари. Жената я попитала: „Момче ли ще бъде?“ Много искала, горкичката, да роди на мъжа си непременно момче! Тя отговорила: „Непременно ще бъде момче.“ Тогава
— Казвам му, „върни се“, а то не ще — смееше се много весело моята колежка. — Гледа ме милно-милно с тия чернички и припка подире ми като вързано с връвчица!
Изслушах с голямо внимание тази история. После забелязах, че моята колежка ме гледа някак си лукаво и доста интимно. И си помислих: „Дали да й обадя, че кравата Рашка е дала тази вечер рекорден млеконадой?“ Но преди да я запозная с интересния случай, аз видях, че тя помръдна с рамене и затова резедавият й шал се разтвори широко на гърдите.
— Е, какво? — запита ме тя и аз долових едно особено лукавство в гласа й.
Стори ми се, че моментът не е подходящ, за да й съобщавам новини във връзка с млеконадоя на нашата Рашка. А също така ми се стори, че не е красиво за един сериозен и делови човек като мене да зяпа бюста й от толкова близко. Затова наведох глава и започнах да чертая с върха на обувката си някакви геометрични знаци. Тогава тя изведнъж и съвсем ненадейно каза:
— Хайде, Али, да вървим, че ще се мръкне! — Тя, се обърна и толкова весело се изсмя, че изпита дори нужда да сложи ръце върху хълбоците си. Макар че ми стана обидно от този смях, аз пак констатирах, че е високонога като сърна и има много тънък кръст.
После аз си тръгнах към Момчилово с настроение, което не беше твърде бодро. Размишлявах върху причините за внезапния й смях. Изглежда, че много работи съм премислял, защото — когато вдигнах глава да поогледам местността — забелязах, че Змеица е останала далече зад гърба ми. Минал съм, значи, покрай това неприятно място, както заран минавах примерно край Илчовата механа. Останах доволен от себе си и почувствувах, че изстиналото ми настроение се е позатоплило поне с една десета част от градуса.
Но тази вечер ми било съдено да се сблъскам с още по-голяма изненада. Когато наближавах Момчилово, видях насреща си една гъста пушилка, която стремглаво се носеше към мен. „Това е лека кола“ — рекох си и предвидливо се отклоних встрани от пътя. Само след секунда-две покрай мен префуча тъмнозелена газка. Махнах с ръка пред лицето си, за да попречистя въздуха от пепелта, и се ослушах: отдире ми заскърцаха спирачки, дочу се шум от заковани колелета, които стържат засъхналата земя. Аз се обърнах тутакси и видях, че един човек скочи пъргаво от газката и изтича към мен. Нищо не можах да помисля, защото, докато се опитвах да мисля нещо, видях се прегърнат от две здрави ръце.
Беше Авакум.
Поотслабнал малко и като че ли по-възрастен, отколкото бяха годините му, и с повече и по-дълбоки бръчки по челото. Слепоочията му бяха съвсем посивели. Погледът му беше все така проницателен, твърд, винаги ровещ и винаги пресмятащ нещо, но сега като че ли онази едва забележима по-рано замисленост беше понатежала в гледците.
— Ти си ходил до Лъките, за да се видиш с доктор Начева — усмихваше, ми се той, като все ме държеше за раменете. Но срещата е излязла ялова, не такава, каквато си я мислил, и затова се връщаш в Момчилово с увиснал нос. Ех ти, ветеринарни звездоброецо, не можа ли да се научиш от капитан Калудиев как трябва да се държиш с жените?
Аз смънках нещо, а той ме прегърна и отново ме потупа по раменете.
После ми обясни, че пътувал за Смолян по работа, че много бързал, затова не успял да се отбие в Момчилово. Обеща ми, че на връщане след седмица-две щял да ми погостува за няколко дена, та стрина Спиридоница да има това пред вид и да пръждоса нанякъде голошиестия си вампир.
А на изпроводяк ми каза:
— След един месец на Змеица ще пристигнат миньорски бригади. Чуваш ли, ветеринарни мечтателю? Там ще закипи такъв живот какъвто Момчиловци не са виждали дори насън. Змеица ще даде, както предвиждаше даскал Методи, истинска скъпоценна руда!
Сетне той ми стисна ръката до прималяване, изтича до газката, която вече потегляше, и с един скок се намести до шофьора. Машината се затули зад облаци прах.
В къщи стрина Спиридоница ме посрещна със засмяно лице.
— Сварила съм ти чорбица от кокошка — зарадва ме тя.
След вечеря аз се изкачих в плевнята, легнах върху прясното сено и сложих ръце под главата си. Нещо зашушна по керемидите. Заваля кротък дъжд. „Първият есенен дъжд“ — помислих си аз.
Реших да си представя как тежките облаци са прихлупили голото теме на Карабаир. Нямаше нищо весело в тази картинка. Тогава се обърнах на дясната си страна и се помъчих да мисля за Авакум.
А на другия ден, като се върнах от кравефермата, сложих нов писец на писалката си и започнах да пиша втората част на тази тъмна история.
Дъждът продължаваше да вали.
(обратно)
13
След обеда у полковник Манов, където сръчната и пълнобузеста Христина го нагости сито и пресито с любимото му ястие, Авакум отскочи до библиотеката при Института по археология и там престоя до вечерта. Той прерови всичко, каквото можеше да се намери подръка за ония краища, взе си някои бележки и към девет часа вечерта се прибра в квартирата си с натежала от четене глава. Цяла нощ му се присънваха конници с шлемове и ризници, разсипани крепостни стени и високи планински проходи, завардени от зъбчати кули. По едно време му се стори, че една от тия кули е боядисана в ярък розов цвят и че има насред бойниците си едно малко балконче като птиче гнездо, изплетено с жълти пръчки, вероятно от папур. Стори му се също така, че в това гнездо стои изправена Сия, а косите й блестят и сияят на слънцето, като да са от златна сърма. Тя гледаше нанякъде с ръка над очите и на него много му се прииска да викне: „Тук съм!“ — но кой знае защо в гърлото му нямаше глас. После той се запита: „А къде съм всъщност?“ — защото имаше чувството, че кулата с балкончето непрекъснато се отдалечава от очите му, а той стои на едно място и поради това не може да следи какво става вътре в гнездото от папур. Но щом си зададе този въпрос „къде съм“, и кулата, и гнездото изчезнаха, като да ги беше отвял вятърът в бездънни гори. Той се събуди и тозчас разбра, че е в леглото си и макар да лежеше все още със затворени очи, знаеше, че нощта е вече към своя край.
Той не обичаше да се излежава буден, затова скочи от леглото си, разкърши рамене и на пръсти отиде в кухнята, за да наплиска лицето си с вода. Сетне, като се върна в стаята си, извади от дрешника тъмносивия си спортен костюм, облече се и много внимателно завърза възела на синята си връзка. Не можеше да търпи хлабав възел, горното джобче на сакото — без кърпичка, и обувки, по които има прах или не дай си боже — кал. Не бяха ли в ред тия неща — изпитваше нервност, дразнеше се от дреболии, чувствуваше се като пътник, забравил в къщи си най-важната част от своя багаж.