Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
„Сега честолюбието му се гърчи като настъпено змийче“ — досети се Авакум и тутакси почувствува, че някаква особена и едва доловима жалост е изпълнила сърцето му. Но кого жалеше повече в тоя миг — дали отчаяния човек с филцовата шапка, или смутения си колега, — не можеше да разбере.
Полковникът намери скътаната цигара, погледа я някое време, после сякаш се разсърди за нещо, смачка цигарата между пръстите си и я захвърли в кошчето за книги. Той отправи очи към Слави Ковачев и помълча.
— Е какво — повдигна той рамене, — вие, другарю капитан, сигурно искате разрешение да си отивате?
— Моля за разрешение да си отида — каза тихо Слави Ковачев.
Полковникът стана и му подаде ръка.
— Благодаря за старанието ви — каза той.
Слави Ковачев събра вежди, сякаш изведнъж го беше заболял кътен зъб.
— Вие можете още днес да се върнете в службата си — каза сухо полковникът.
Слави Ковачев пристъпи към Авакум, за да се сбогува. Той стисна с овлажняла ръка десницата на колегата си и му се усмихна. Влажната ръка, усмивката, сърдечното приятелско ръкостискане — всичко това натъжи още повече Авакум. Той се попрегърби на стола си и заби поглед в цветните шарки на килима.
Полковник Манов застана до него и сложи ръка на рамото му:
— Днес на обяд ти ще ми бъдеш гост. Аз ей сега ще кажа на Христина да ни приготви юфка с прясно зеле и с много черен пипер. Нали това беше любимото ти ястие? И ще й кажа да тури под чешмата две бутилки „Карловски мискет“. Ние ще благословим твоето унгарско ястие с нашенско вино и резултатът ще бъде отличен.
Докато Авакум търсеше най-прилични думи, за да отклони поканата, началникът на управлението предаваше вече поръчката си по телефона. Лицето му грееше от радост. В тоя миг той изглеждаше по-млад — такъв го помнеше Авакум от ония години, когато работеше в оперативния отдел.
Когато поръчката до къщи беше предадена и слушалката сложена върху вилката, полковникът постави ръцете си на масата и се поизкашля.
— Другарю Захов — започна той и пак се поизкашля, за да изчисти от гласа си интимните нокти, — доколкото ми е известно, вие се намирате в отпуска, нали?
— Аз ползувам редовната си годишна отпуска — отвърна Авакум. „Пак започва тази игра на жмичка“ — помисли той и допълни: — Прекъснах временно отпуската си, но съм решил да я възобновя от утре.
— Тъй, тъй… — кимна по обичая си полковникът. — Много добре! Това е ваше право, разбира се. Море, плаж, слънце — тия неща са приятни, не ще и дума. Човек лежи, почива си, за нищо не мисли. Един вид — живее безгрижно и щастливо.
Авакум си спомни, че за утре беше определил среща на Сия, и се усмихна.
— Да. — Полковникът въздъхна. — Много се радвам. А вашият Методи Парашкевов между впрочем е само на една педя от въжето. Аз трябва да ви кажа, нищо добро не очаква този човек.
Авакум усети по страните си горещина.
— Вие, струва ми се, щяхте да ходите във Варна — на Златните пясъци или нещо подобно? — продължаваше полковникът. — Аз всяко лято си давам дума, че ще се потъркалям из тия пясъци, пък по-надалече от банята в село Банкя не отивам. А виж, зимно време понякога ми се случва да бия път към морето… По служба, разбира се… Та искам да ви кажа, че положението на този Методи Парашкевов не е никак добро. Вие сигурно знаете, че правосъдието се ръководи от безспорните факти и от очевидните доказателства. А безспорните факти и очевидните доказателства са против вашия даскал — колкото и на вас да ви е мъчно за това… Аз съм сигурен, че вашите хипотези за случая са абсолютно верни — но за правосъдието са важни фактите, а не хипотезите. Безспорните следи от пръстите на Методи Парашкевов върху разбитото стъкло — това е факт, нали? А че желязната пръчка била извита навън вместо навътре — по дяволите! Пръчките могат да се извиват и навън, и навътре, те за това са пръчки.
Та искам да кажа, другарю Захов — само когато вашите хипотези бъдат облечени във факти, тоест когато лицето X бъде открито и заловено — само тогава Методи Парашкевов ще види, както се казва, бял ден.
Но въпросът не се свежда единствено до Методи Парашкевов. Ако следствието започне и завърши с него — ще бъде реализирано точно онова, което враговете са кроили — истинският престъпник, шпионинът може би, да остане на свобода и с развързани ръце… Един такъв изпечен, хитър и ловък шпионин на границата — вие представяте ли си, другарю Захов, какво означава това?
Да… Но казват, че на Слънчевия бряг било по-приятно, отколкото на Златните пясъци. Вярно ли е това? В такъв случай защо вие не отидете да се потъркаляте там… Ще се печете по дюните, ще дишате влажен морски въздух… Може да се случи и гореща юфка с прясно зеле да откриете в някой ресторант…
Сега Авакум не усещаше горещина по страните си, а като че ли му ставаше все по-студено и по-студено. Той слушаше разсеяно полковника, някои негови думи дори не чу, защото на няколко пъти пред очите му се мяркаха розови фасади с жълти балкончета, а до слуха му като да достигаше познатото шуртене на един малък водоскок. После той си помисли: „А защо все пак тя не иска да се среща вече с инженера?“ Полковникът предричаше бесило за Методи Парашкевов и гореща юфка със зеле за него. Той му разказваше за Слънчевия бряг, но кой знае защо вместо пясъчните дюни на Слънчев бряг пред погледа му се повлякоха ония белезникави къдели, които видя в дълбоките долища на Змеица. И се запита: „А нима ще обесят Методи Парашкевов?“ И изведнъж почувствува, че в душата му е много тихо и много спокойно. Полковникът говореше за горещо зеле и морски въздух, а той като да виждаше в тихото спокойствие на душата си картинката, която нечия отколешна ръка беше издълбала върху теракотения пахар: една летяща дългопереста стрела гони сърна.
— Другарю полковник — усмихна се той, — ако вие нямате нищо против, аз бих отложил за неопределено време отпуската си. В края на краищата и в Момчилово климатът не е лош! Знаете ли? Там има една местност Змеица, която по хубост, струва ми се, не отстъпва твърде на Слънчевия бряг.
Полковникът пак затършува в чекмеджето си за скътана цигара. Макар и да нямаше хрема, той смръкна с нос и се намръщи. Сигурно се намръщи за това, че в чекмеджето си не успя да открие скътана цигара. После сложи ръка върху телефонната слушалка и като извърна към Авакум грейналото си и развълнувано лице, каза с тържествен глас:
— Ще наредя на Христина да тури под чешмата още една бутилка. Нали нямаш нищо против?
(обратно)
12
Аз описвам тия събития така, както сега ги виждам и разбирам — когато всичко е отминало вече, приключено и изяснено. А от онова време измина повече от една година.
Така се случи, че преди три дни — беше в събота привечер излязох да се поразходя по пътя, дето води за съседното село — Лъките. Аз много обичам да се разхождам по този път. Той е мек, равен, покрит е винаги с дебела наслойка от сива пепел и когато стъпваш по него, струва ти се, че вървиш по някакъв безкраен губер. От двете му страни ту се издигат, ту се снишават заоблени хълмове, едни с борови гори по раменете си, а други изглеждат наметнати със зелени чаршафи, с мъхнати родопски халища, тук и там изпъстрени с боровинки и глог. Заек ще застане насред пътя и преди да го пресече — ще наостри уши и внимателно ще се ослуша. После — клефуц, клефуц — ще подметне нагоре сивата си задница и тозчас ще затрие дирята си покрай пътния храсталак. Познавам маршрута на тоя кротък разбойник — ще се прокрадне до зеленчуковата градина на момчиловци, за да си хрупне къдраво зеле и малко сладък пипер. Добър апетит… В здрачния въздух прелитат прилепи. Мерне се нещо — остави мигновена следа и изчезне… Наоколо мирише на бор и треви. И е толкова тихо, че ако отнякъде дочуеш ранния и още сънлив крясък на нощна птица — ще ти се стори, че е ревнал до ушите ти горски звяр. Колко пъти съм се сепвал по най-малодушен начин от тази глупава измама! Особено по ония места, където пътят извива край Змеица… Но аз съм свикнал да минавам из тия кривини в усилен войнишки марш. Упражнявам се в бързо ходене, защото съм слушал да се приказва, че бързото ходене укрепвало сърцето. Аз упражнявам този ход, докато тайнствената Змеица остане на стотина крачки зад гърба ми. После отново влизам в нормалния си курс. Сега вече откъм пасищата между Момчилово и Лъките звънят навремени и много успокояващо медни хлопатари — там из моравите пасат стотици глави овце. Далечният кучешки лай звучи в ушите ми като сърдечен поздрав. Става ми весело. Нека си лаят кучетата, това си е тяхна работа!
Та заради всичките тия неща аз много обичам пътя, дето води от Момчилово за Лъките. По този път минава понякога и доктор Начева, когато отива при някои болни из махалите. Но това е незначителна подробност. Аз ходя преди всичко заради природата, сред която лъкатуши този черен междуселски път. Наистина случва се понякога да се срещнем, защото аз съм изучил много добре часовете, когато тя се завръща от обиколките из своите махали. Но това, както казах вече, е дребна и съвсем незначителна подробност.