Приключенията на Авакум Захов

Гуляшки Андрей

След като си осигури в хотела стая за нощуване, Авакум повика едно олющено файтонче и заръча на кочияша да го заведе до стария град. Когато наближиха парка, между новия и стария Преслав, той отпрати файтона да върви напред, а сам полека тръгна по главната алея. До бюста на загиналия антифашист Борис Спиров стоеше нисичък възпълен мъж в бяло сако и черни панталони. Валчестото му лице беше овлажняло от пот.

— Не се издавай, че ме познаваш — подхвърли му Авакум, като го видя да се усмихва насреща му. Той се огледа и застана пред бюста.

Мъжът с бялото сако застана също пред бюста.

— Трябват ми сведения за Методи Парашкевов —

каза Авакум. — За него, за родителите му и за всичките му роднини. И сведения за хората, с които по-интимно е дружил. Кои са, къде са и какво работят сега. Утре вечер на същото това място пак ще се срещнем, за да предадеш доклада си… — Той помълча. — И да си отваряш очите на четири — гласът му стана строг, — аз съм археолог и нямам никаква работа със сътрудниците на милицията, разбра ли?

Мъжът кимна с глава.

— Аз ще проуча материалите през нощта. Ако са ми необходими някои допълнителни сведения, ти ще ме видиш на другия ден към осем часа заранта в сладкарничката, дето е срещу хотела. Ако не са ми необходими никакви допълнителни разяснения, ти няма да ме видиш в сладкарничката. Ще смяташ, че си изпълнил задачата си добре.

Той се взря в надписа под бюста, после се извърна и полека продължи пътя си към изхода на парка. Там го чакаше олющеното файтонче. Кочияшът дремеше върху капрата с раззината уста и клюмнал калпак.

Оттук нататък чак до вечерта на другия ден Авакум беше само археолог, Методи Парашкевов, неизвестното лице X, тайнствената местност Змеица — всичко това като че ли изведнъж престана да съществува. Най-напред предаде почитанията си на директора на музея, с когото води дълъг разговор. После разгледа отново експонатите и макар някои от тях да беше виждал десетки пъти, престоя в залите чак до смрачаване. На другия ден поскита около развалините на вътрешната крепостна стена, скицира в бележника си орнаменти от корнизовите блокчета на Златната църква, после нае пак същото олющено файтонче и се затири отвъд десния бряг на Тича. Сред храсталаците и припеците стърчаха разсипаните основи на някогашните прочути преславски манастири. Авакум намери сенчесто място, напълни луличката си и с удоволствие запуши.

Димът се виеше на колелца в сгорещения въздух. Над главата му прелитаха кресливи свраки, а високо в избледнялата синева плавно кръжеше орел с неподвижни криле. Разсипан камънак, храсталаци, където сигурно се въдеха змии, миризма на напечена земя и спарена шума и над всичко и върху всичко — тежка и душна тишина. Авакум се усмихна: „Sic transit gloria mundi!“ Може би на същото това място цар Симеон — Черноризец Храбър — е точил пачето си перо и си е спомнял кървавата Ахелой, и е примирал от неутолената си жажда за цариградския трон… „Sic transit gloria mundi!“ Важното е да те спомнят с добро!

Вечерта той отнесе в хотелската си стаичка един голям плик със записки, писани на ръка и на пишеща машина. Това бяха сведенията за Методи Парашкевов.

Може би е уместно да бъде зададен например такъв въпрос. Ето, неизвестното лице X — според хипотезата, развита пред полковник Манов — е действителният престъпник. Той е контузил старшината Стоян, разбил е прозореца на пункта, откраднал е стратегическата скица и пр. А Методи Парашкевов, момчиловският „даскал“, е набеденият престъпник, той е всъщност един невинен човек. Тогава защо Авакум събира секретни сведения за невинния човек — и то не как да е — открито, — а законспирирано и с хиляди предпазливости?

Към мен, хроникьора на тази история, подобен въпрос може да бъде отправен не един път, а десет пъти и аз десет пъти ще отговарям много сериозно и с голямо удоволствие. Пък Авакум само би се усмихнал сдържано, както винаги, и ще си замълчи.

Той беше дълбоко убеден, че постъпва правилно и че върши точно онова, което трябва да се свърши. Ако диверсията срещу Методи Парашкевов беше плод на лично отмъщение, той се надяваше да намери такъв ключ в биографията му, който лесно би му отключил вратичката, зад която се тули авторът на диверсията, неизвестното лице X. Но ако в биографията му няма нищо такова, което да напомня по-особени отношения с когото и да било — в такъв случай щеше да стане съвсем ясно, че в характера на престъплението не трябва да се търсят лични чувства и субективни мотиви.

Имаше и една трета страна, над която Авакум често мислеше. Това беше опасна възможност, която обръщаше с главата надолу неговата хипотеза. Той изграждаше хипотезата си въз основа на няколко мъчно уловими, но очевидни грешки. Дотук всичко вървеше добре, всичко се основаваше на логическия принцип, че грешките в края на краищата уличават и разкриват престъпника. Прекрасно. Но както в математиката, така и в разузнаването при решаването на сложните случаи понякога е необходимо да се прибягва до помощта на „противоположното“. Авакум познаваше този математически принцип и когато беше нужно, той го прилагаше в практиката си. Липсата на стъкла върху земята и на следи по мазилката, изпиляването на желязната пръчка от вътрешната й страна и извиването й навън, големите стъклени парчета върху каменния под — това бяха грешки наистина, но кой можеше да твърди с абсолютна положителност, че те не са направени нарочно, с преднамерен умисъл?

И Авакум предполагаше „противоположното“ — лицето X прави нарочни грешки, за да подсети разузнаването, че в случая има уж диверсия, а не истинска диверсия. Или казано още по-просто: че Методи Парашкевов сам се е представил за жертва на някаква диверсия, от което следва, че лицето X и Методи Парашкевов са едно и също лице.

В тази контрахипотеза имаше известен процент вероятност. Нищожен процент — защото предполагаше изключителна надареност на престъпника — нещо, което на практика се срещаше съвсем рядко. Във всеки случай Авакум беше решил да подложи на най-придирчива проверка контрахипотезата, за да не остане никакво петънце от съмнение върху възможната идентичност между Методи Парашкевов и тайнственото лице X. Той ще проучи живота на учителя от юношеските му години, та чак до деня и часа на среднощното престъпление — това проучване съставляваше увода към загадката, която трябваше да разреши.

Той извади бележника си, напълни луличката си с тютюн, разположи се удобно пред масата и започна да чете.

Заранта, точно в осем часа, мъжът с бялото сако пристигна в сладкарничката, огледа празните маси и доволно въздъхна. Макар да не беше закусвал, той си поръча лимонада и с голямо удоволствие я изпи на един дъх.

От Преслав Авакум замина за Коларовград, но не остана в града, а си нае стая за няколко дена в близкото село Мадара. Тук — веднъж в Голямата пещера, а след три дни при развалините на селото — Авакум получи два обемисти плика, които съдържаха сведения както за Методи Парашкевов, така и за хората, с които беше дружил и при които беше живял.