Приключенията на Авакум Захов
Шрифт:
После се зае с огромния си куфар. С шивашка сръчност сгъна бельото и туристическия си костюм. Сложи вътре няколко шишенца с химикали, две пачки патрони й къса стоманена лопатка в кожен калъф. Когато всичко беше приготвено, той заключи секретните ключалки и пристегна каишката на калъфа. Написа няколко букви и цифри върху едно чисто картонче, завърза го с цветен шнур за дръжката на куфара, сетне огледа внимателно работата си и отиде до телефона.
Подир четвърт час пристигна дежурният сержант от управлението.
— Това заедно с една портативна късовълнова радиостанция изпратете до Смолянското окръжно управление — каза му тихо Авакум —
Сега му оставаха още две неща за свършване — да се обади на Сия и да си вземе сбогом с хазяйката.
Случаят със Сия беше по-сложен. Той не искаше да мисли за това, но много добре си спомняше, че снощи, преди да заспи, беше търсил отговор на задачата: как да й се обади. Днес тя ще иде на спирката, ще го чака, ще се озърта и пак ще го чака. Ще бъде с най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка, с най-хубавото си червило върху устните — за да не й задава неудобни въпроси, да не я разпитва за инженера. По дяволите този инженер! Нека той си гледа силнотоковата работа и да не се мярка повече на пътя им. Но как да й обади?
Ако иде при нея и каже: „Тъй и тъй, изпращат ме по спешност на еди-какви си разкопки“, тя ще попита: „Но все пак защо толкова внезапно? И къде са тия разкопки?“
Какво да й отговори? На заровените старини няма да им стане нито по-весело, нито по-тъжно, ако иде при тях например с един ден закъснение, един ден по-късно. Тук, разбира се, неговият фронт е най-уязвим. Сетне — в България няма Далечен Изток, та да й каже: Ще копаем някъде към Алтай — и аз самият не зная точно къде. В България всичко е близко и е като на длан.
По-добре ще бъде да не й казва нищо. Поне на първо време той трябва да потъне и да се укрие в една относителна неизвестност.
Но все пак и тя не бива да чака напразно. Едно момиче в най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка да чака напразно на спирката — това е неприятна картинка, разбира се. Той би се презирал цял живот, ако инсценира такава картинка по своя вина.
Има само една възможност — да й изпрати телеграма: „Заминавам по спешност на нов обект.“ Но телеграмата е протоколно нещо, носи със себе си атмосфера на административност, на педантизъм и канцеларщина. На момиче, което е претърпяло някакво си разочарование и дочакало деня с хубави предчувствия — на такова момиче да пращаш лаконична телеграма — това прилича на високомерно и бездушно кимване с глава. Той не иска да се показва високомерен и да бъде бездушен, противно му е да си играе на „довиждане“ само с едно кимване, както правят някои надути шефове, когато се прощават с подчинените си. Направо казано — трябва да й напише писмо. Слава богу, има бърза поща и тя ще получи писмото, преди да е довършила приготовленията си за следобедната среща.
„Сия — той написа само Сия, защото не обичаше прилагателните, — включен съм в бригада, която заминава с кола след четвърт час. Не ти звъня по телефона, защото не искам да те будя.
Струва ми се, че ще бъде разумно и полезно, ако прекараш отпуската си на село. Иде гроздобер и затова на село ще бъде много приятно.
Надявам се, че след месец ние ще свършим разкопките. Казват, че обектът бил интересен и обещавал ценен археологически материал.
Може би няма да ти пиша, за да не отвличам вниманието ти. Но предполагам, че понякога през свободното си време ще мисля и за теб. Желая ти от сърце да бъдеш весела.“ И подписа името си.
Той прочете два пъти писмото, поправи няколко неясни букви и остана много доволен. Писмото нищо не разкриваше, нищо не обещаваше. И с нищо не я задължаваше. „Да си живее тъй, като че мене ме няма на тоя свят“ — въздъхна Авакум.
Наближаваше осем часът. Влезе в кухнята и любезно подаде ръка на хазяйката си, която, турила дебели очила, току-що бе започнала да чисти ориз.
— Тръгвам на дълъг път — усмихва се Авакум. — Ще взема участие в няколко археологически експедиции, така че по-рано от месец-два да не ме очаквате.
Старата жена повдигна очилата си над веждите и учудено го изгледа.
— Ето ви наема за два месеца. — Авакум остави на масичката няколко банкноти. — Ако се наложи да закъснея, ще ви изпратя парите по пощата.
— Вие да се пазите от змии — каза жената, като не снемаше очи от лицето му — По онези пущинаци, дето се врете, да си знаете, че непременно се въдят змии. Взехте ли си дебелия пуловер?
Авакум кимна с глава.
— Ами хинин?
След един час той летеше със самолет за Варна. Над Балкана изведнъж ги засрещнаха облаци и в кабината стана мрачно като по здрач. Самолетът се издигна към висините, проби камарищата мъгли и след няколко секунди сянката му стремително се плъзгаше по облачния килим.
Кацнаха на летището край Горна Оряховица Авакум слезе от самолета — багажът му се състоеше само от едно широко бежово пардесю, което той носеше преметнато на рамото си.
Пое дълбоко въздух, направи няколко крачки и се усмихна беше в родния си край. До Търново имаше по-малко от един час път с файтон.
„На връщане непременно ще се отбия“ — помисли той, огледа се и бързо влезе в телефонната кабина.
Той изчака излитането на самолета, после запали цигара и тръгна по пътя, който водеше за града. Там го, очакваше една сива победа. Шофьорът, висок момък, стоеше облегнат на мотора, люпеше слънчогледово семе и весело гледаше около себе си.
— Здравей — каза му Авакум. — Ще дадеш ли и на мен от тез залъгалки?
Момъкът го изгледа мълчаливо и продължи да си дъвче от семето.
Авакум се засмя:
— А до Търговище ще ме заведеш ли?
Като чу тия думи, шофьорът се изправи, чукна токовете си един о друг и на часа отвори вратичката на колата.
— Наредено ми е да съм на разположение — каза той.
Победата префуча край село Арбанаси и след няколко минути навлезе в старите източни покрайнини на града. Авакум спусна перденцата над прозорците, сгуши се в левия ъгъл на седалката и затвори очи. „Площад «Девети септември» — започна да пресмята той… — Сега се спущаме край градския народен съвет… Един завой, втори… — Той се притисна към облегалката. — Точно сега минаваме покрай нашата къща, покрай дворчето с асмата и трите люляка. Може би старата е на двора и гледа подир мен.“
Запали цигара и се намръщи. Когато цигарата догоря и започна да пари пръстите му, той погледна пред себе си — колата сякаш помиташе черната лента на шосето — препускаха за Козаревец…
Спряха за няколко минути в Търговище, пред пощата. Докато Авакум говореше по телефона, шофьорът извади шепа слънчогледови семки и започна отново да люпи. Беше горещо, задушно, миришеше на пепел и сгорещен чакъл.
В Преслав пристигнаха към три часа следобед. Авакум освободи колата, стисна ръка на шофьора и с широки крачки тръгна към центъра на градчето. Улиците бяха пусти, по напрашените овошки не трепваше ни един листец, всичко сякаш почиваше в някаква ленива и безгрижна дрямка.