Пророчеството Венеция
Шрифт:
– Не.
– После какво стана?
– Издърпах я на брега. През това време старецът отиде да повика помощ. Седях при него, докато вашите хора се появиха и ме поканиха да дойда тук. – Том поглежда часовника си. – Това беше преди около три часа и една чаша гадно кафе.
Валентина се намръщва:
– Съжалявам, прав сте, кафето не е хубаво. Но съм сигурна, че ще ни разберете – в момента сме заети с по-важни неща от приготвянето на напитки.
– Радвам се да го чуя.
Остроумните му отговори правят впечатление на Валентина. Обикновено харесва това качество у един мъж. Но
– Казали сте на колегите, че сте американец. Живеете в Лос Анджелис и сте тук на екскурзия.
Том поклаща глава:
– Не им казах точно това. Наистина съм американец. Но вече не живея в Лос Анджелис и не съм на екскурзия, само минавам.
– На път закъде? – Въпросът прозвучава малко по-агресивно, отколкото е възнамерявала.
Том се изкушава да каже, че не влиза в работата. Да обясни, че наскоро е преживял истински ад и сега просто иска да се върне в хотела и да си вземе продължителна вана.
Валентина повтаря въпроса:
– Къде? На път закъде?
– Все още не знам. Може би за Лондон. Може би за Париж. Не съм виждал голяма част от света и реших да поправя тази грешка.
Подобно обяснение би подхождало на бивш затворник, току-що излязъл на свобода. Валентина си записва да се върне на темата по-късно.
– Кажете нещо повече за Лос Анджелис. Вече не живеете там, така ли?
– Не.
– Къде тогава?
– Днес и през следващите седем дни съм тук. После ще видя.
– В какъв смисъл?
– Буквален. Домът – както се казва в една песен – е там, където оставя шапката си.
Изражението подсказва, че не е в настроение за песни.
– Защо напуснахте Лос Анджелис, господин Шаман?
Том се обляга назад. Трудно е за обяснение, макар да очакваше, че ще му се наложи. Беше неизбежно. И ако съди по изражението в очите , няма да повярва на нищо друго освен на подлежаща на проверка истина. Затова той решава да я каже. Поне по-голямата част.
– Защото преди няколко месеца убих човек.
Опитва се да звучи спокойно, но във всяка негова сричка се усеща чувство за вина.
– Всъщност не, убих двама души.
3 Добър ден (ит.) – б. р.
Capitolo V
666 Г. ПР. ХР.
СВЕЩЕНАТА ГОРИЧКА, АТМАНТА
На връщане към къщи Тевкър е обзет от различни мисли. Изпитва облекчение, че истината за него и Тетия не е разкрита. Истината, че са убийци. Още по-голямо е облекчението, че не бе изпитал жестокостта на Ларт. Разбира се, мисли и за това какво да направи, за да изпълни желанието на магистрата Песна. Но най-вече мисли за Тетия.
Тревожи се за връзката им и за нероденото им дете. Между тях се е отворила пропаст. Той чувства отчуждението. Ден след ден, малко по малко то се засилва. Тевкър знае, че е безумно, но има чувството, че вината е на детето. Колкото повече расте то, толкова повече отслабва любовта между него и жена му. Сякаш плодът изсмуква привързаността .
Иска му се онзи съдбовен ден преди осем луни да не се е случвал. Той промени
Гадателят болезнено си представя образа на онзи мъж, наведен над обичаната му съпруга, сношаващ се с нея, с разкривено от удоволствие лице. Сега пак би го пронизал с ножа. С радост. Би го насякъл дори на по-дребни парченца от Тетия и би нахранил с тях прасетата.
Остава и проблемът с детето.
Бебето, за което и двамата копнееха. Последната частица, с която семейството им трябваше да стане пълно.
Но чие е то? Негово?
Или на изнасилвача?
Тевкър мисли, че знае отговора. Подозира, че и Тетия го знае. Самият факт, че тя не иска да обсъжда въпроса с него, му го подсказва. Нещо повече – има знаци, ясни знаци и той притежава силата да ги познае. Тетия се вълнува, когато то рита. Моли мъжа си да почувства движенията му. Но когато той постави ръка на корема , детето престава да мърда, сякаш го е страх. Хрумва му греховна мисъл: Ами ако тя го изгуби? Ако боговете в мъдростта си решат да се роди мъртво? Няма ли да бъде благословия?
Тевкър спира коня си в повяхналата горичка сред равнината и се опитва да пропъди лошите мисли от главата си. Есенният ден вече клони към розов залез и въздухът е прохладен като планински ручей. Изпитва вина, докато води животното нагоре по склона към колибата, представяйки си как Тетия се грижи за златния огън, горящ в огнището им непрестанно. Точно пред това огнище се ожениха преди няколко медени луни, веднага след слънцестоенето, когато медът бе станал на прекрасна церемониална медовина, благословена от Фуфлунс, бога на виното. Тетия изглеждаше толкова красива, докато баща я водеше към огнището на Тевкър. Съвършена.
Той завързва коня и влиза в къщата.
– Тетия, върнах се.
Тя е като онемяла. Седи до огнището. Огънят е изгаснал. Тевкър коленичи. Духва силно пепелта. От сухите клони хвръкват сребристи парцалчета. И двамата знаят, че никога не бива да допускат огънят да угасне. Божеството, което живее там, забранява.
Тя поставя ръка на гърба му.
– Не знам как стана. Прости ми.
Тевкър изважда пресните клони, които не са се запалили. Поставя длан върху пепелта. Студена е. Няколко часа са минали, откакто е била обгърната от топъл пламък.
Огънят е мъртъв.
Това е поличба – зловеща поличба. Това неуважение и пренебрежение към домашното божество ще бъде наказано. Няма съмнение.
Capitolo VI
Новият ден донася нова зора и нов огън в огнището на Тевкър.
Но не и ново начало.
Днес с Тетия не седнаха да гледат изгрева заедно. През нощта дори не спаха един до друг. Цяла нощ ясновидецът поддържа огъня, пъхаше дърва в гладната пещ на божеството, като молеше за прошка и се опитваше да пропъди мрачните мисли.