Пророчеството Венеция

Крайстър Сам

Сега поглежда жена си, заспала между кожите, с които е покрито леглото им. Дългата черна коса е разпиляна като счупени криле на паднал гарван. Спокойствието го привлича и му напомня за любовта им. Той пъха още съчки в огъня и се приближава до леглото. Вмъква се при нея и я прегръща откъм гърба. Ръцете му докосват издутия корем. Той устоява на отвращението и на желанието да ги дръпне.

– Тетия, Тетия, будна ли си?

Тя сънено измърморва нещо неразбираемо.

– Трябва да поговорим.

– Какво? – пита тя, без да отваря очи.

Тевкър отмята с ръка косата от лицето .

– Кажи ми – няма да ти

се сърдя – детето мое ли е?

Тя потръпва:

– Твое е. Мое е. И е наше.

Дръпва се от ръката му.

– Нямах предвид това. Знаеш какво те питам. – Тевкър чува въздишката . – Трябва да поговорим за това. Детето на изнасилвача ли носиш?

Тя не казва нищо. Събира кожите и сяда изправена. Опира стройния си гръб в студената стена. Косата се посипва като дъжд върху раменете.

– Не знам, Тевкър. – Звучи изтощена. – Знам само, че ще имаме дете, и се моля на боговете да е от теб и да е здраво.

Той се отдръпва от нея. Очите му горят предизвикателно.

– А ако не съм бащата?

– Тогава не си бащата – раздразнено отвръща тя.

Отмества очи и поглежда светлите лъчи, проникващи през дупките на стените от плет. Отново се обръща към него и протяга ръка.

– Тевкър, въпреки всичко това е нашето дете. Ние пак ще го обичаме, ще го отгледаме и ще го направим свое.

В очите му блясва омраза:

– Няма да отгледам детето на звяра, който изнасили жена ми! – Дръпва се от леглото. – Което идва от злото, носи само зло. Ако в теб расте семето на злото, не трябва да му позволяваме да живее.

На лицето се изписва ужас. Тя инстинктивно притиска корема си с ръка. Детето се размърдва, несъмнено почувствало страха .

– Съпруже, ти си разгневен. Не говори такива неща.

Намята една кожа върху раменете си, изправя се и се приближава до него.

Тевкър не помръдва. Ненавижда се заради мислите си, заради онова, което току-що изрече, и заради начина, по който се чувства. Но знае, че е прав. Тетия замята кожата около него, тъй че и двамата да са загърнати.

– Ела, легни до мен. Прегърни ме и ме вземи. Да опитаме да се намерим отново.

Въпреки целия си гняв, той го прави. Ляга при жена си и я оставя да го целува и милва, да поеме члена му. Позволява да го направи, защото копнее за нея, копнее за това, което е било и се надява отново да бъде. Притиска я по-силно, отколкото го е правил някога. Целува я толкова страстно, че и двамата едва поемат дъх. И когато свършва в нея, удоволствието е по-върховно отвсякога.

Проснати в блажено замайване след съвкуплението, те мълчаливо решават да не обсъждат повече темата. Тетия не споменава за най-ужасните си страхове. Най-дълбоките и мрачни тревоги, че мъжът може би е прав; че в утробата може да расте нещо истински зло. Тевкър не споменава нищо за решението, което е взел. За онова, което смята да предприеме. Да убие детето им веднага щом се роди.

10

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Валентина изслушва разказа на Том, като

го прекъсва само два-три пъти за въпроси, после го оставя сам в стаята за разпити.

Историята му не е за вярване.

Заради разликата в часовите пояси ще се наложи да почака, докато провери дали Шаман наистина е този, за когото се представя, и дали наистина е извършил онова, което казва.

За по-бързо проверява в Гугъл.

– Шефе, няма да повярваш! – Тя пресича оперативната зала с разпечатките в ръце, за да отиде при началника си. – Нашият свидетел, мъжът в стая 3, е бивш свещеник и е убил двама души.

– Свещеник убиец?

– Не, не точно. Герой.

Вито Карвальо се изсмива с глас:

– Свещеник–убиец–герой! Не си спомням да съм чувал друг път тези три думи, произнесени заедно.

– Ето че сега ги чуваш. Виж това. – Тя му подава листата. – Натъкнал се на някаква улична сцена. Трима срещу един. Не успял да спаси момичето от изнасилване, но убил двама от нападателите. Той ми разказа основното, но исках да проверя, преди да ти кажа.

– Странен отец, така да се бие с улични бандити – измърморва Вито, след като взема листата. – Как изглежда?

Тя вдига очи, опитва се да звучи делово:

– Около метър и деветдесет висок, бих казала деветдесет килограма, може би малко повече – едър мъж. Сух и мускулест. Около трийсетте.

Вито я поглежда над листовете:

– Ей, не забравяй, че е свещеник и свидетел на убийство. Не е потенциално гадже.

– Бивш свещеник.

– Но все още свидетел. – Вито я поглежда бащински. – И все още не е потенциално гадже. Между другото, интернет не е надежден източник. Погрижи се да провериш всички тези подробности и онова, което ти е разказал, по каналния ред. Накарай Мария Сантани да го направи, тя е старателна.

– Si.

Валентина изважда телефона си.

– Остави това за по-късно – прекъсва я началникът. – Нека първо да поговорим с твоя свещеник–убиец–герой.

– Бивш свещеник! – отново изтъква Валентина и тръгва след него.

Вито Карвальо не спира пред стаята за разпити, както бe направила полицайката. Влиза директно. С максимален шум. Максимална изненада. За да провери колко е нервен мъжът от другата страна на вратата.

Том Шаман седи присвит на ниския твърд стол, с брадичка, спокойно опряна на сключените му пръсти. При шумното нахълтване поглежда към вратата и проследява Карвальо с очи. Изправя се на стола едва след като вижда Валентина. В знак на уважение, нищо повече. Лицето издава, че вече го е проверила. Това не го изненадва. Може да се очаква от полицай. Дано сега да го освободят.

– Здравейте отново – казва на Валентина.

– Това е началникът ми, майор Карвальо. – Тя махва към шефа си, докато двамата сядат от другата страна на сивата маса. – Той води разследването за смъртта на Моника.

– Коя е Моника?

Майорът го осветлява за подробностите:

– Моника Видич. Баща я разпозна. Петнайсетгодишна хърватка.

– Горкият човек. Сигурно му е много тежко.

Том за момент си спомня ужаса, който изпита, когато вадеше момичето от канала. Карвальо наблюдава всеки негов жест, всяка бръчица на лицето му, всяко движение на устните.