Рекетьорът
Шрифт:
Един петък Джийн отишъл до Роуаноук, на около един час път, влязъл в съдебната зала, проверил къде е съдията и после изчакал негова чест да се оттегли за почивните дни — докъм девет часа в понеделник сутрин. Джийн го последвал до апартамента му, видял го да товари в пикала си кафяв плик, вероятно с продукти, хладилна чанта, няколко бутилки вино, сак, две обемисти куфарчета и купчина книги. Рей напуснал апартамента си и подкарал на запад. Джийн звъннал на Нати и го осведомил, че Рей е на път. Нати почистил вилата, върнал прозореца на сутерена на мястото му и се покатерил на едно дърво на петнайсетина метра от там. И наистина, около час по-късно съдия Фосет пристигнал, разтоварил пикапа и си дремнал в хамака на верандата, докато Нати и Джийн го наблюдавали от гората. На следващия ден, събота, съдията издърпал кануто
Момчетата били твърдо решени да разберат какво има в сейфа. Били и търпеливи. Рей нямал представа, че го наблюдават, и ако увеличавал съкровището си всяка седмица, значи нямало причина да бързат. Следващите два петъка Джийн наблюдавал съда в Роуаноук отвън. Съдията работел до късно. Наближавал национален празник и двамата предположили, че съдията ще замине за дълъг уикенд. Според статиите във вестника процесът, който водел в момента, бил тежък и изключително оспорван, а съдия Фосет се намирал под огромно напрежение. Предположението им било правилно. В два часа в петък следобед делото било преустановено до девет сутринта следващия вторник. Джийн наблюдавал как Рей товари колата си и заминава за езерото сам.
Вилата се намирала навътре в планината, затова там нямало електричество и газ. Нямало климатик и отопление, само голяма камина. Храната и напитките Рей държал в хладилната чанта, която разнасял със себе си. Когато имал нужда от светлина, за да чете вечер, пускал малък газов генератор и тихото му глухо бръмчене отеквало в долината. Обикновено обаче в девет вечерта съдията вече спял.
Сутеренът се състоял от едно помещение и килер — тясно местенце с малка двойна врата. В килера Рей държал вещи, които, изглежда, бил забравил — ловни дрехи, ботуши и купчина стари завивки и одеяла. Джийн предложил Нати да се скрие там с идеята, че през някоя пролука на вратата ще види как съдията отваря сейфа и прибира в него каквото крие. Нати, който нямал метър и седемдесет и тежал петдесет и седем килограма, бил свикнал да се завира в разни килери и ниши, но отначало не му се искало да прекара нощта вътре. Отново променили плана.
В петъка преди Деня на Колумб съдия Фосет пристигнал във вилата си към седем часа и бавно разтоварил пикапа. Нати лежал свит в килера на сутерена, на практика незабележим сред ловджийските дрехи, одеялата и завивките. В джоба му имало пистолет, в случай че нещо се обърка. Джийн наблюдавал от гората. Също имал пистолет. Били страшно напрегнати, но и много развълнувани. Рей си запалил пура и скоро цялата вила се изпълнила с ароматен тютюнев дим. Той не бързал, говорел си сам, тананикал си една и съща мелодия отново и отново и накрая понесъл към сутерена обемисто куфарче. Нати едва дишал, докато гледал как съдията сваля от рафта някаква юридическа книга, натиска скритото копче и отваря тайната вратичка. Рей набрал кода и отворил сейфа. Бил пълен с кутии за пури. Възрастният мъж се отдръпнал и извадил от куфарчето още една такава кутия. Спрял за секунда, вдигнал капака и извадил отвътре красиво малко кюлче злато. Полюбувал му се, погалил го и го върнал в кутията, която сложил в сейфа. Появила се още една кутия за пури, после съдията побързал да затвори сейфа, набрал кода и захлопнал тайната вратичка.
Сърцето на Нати биело до пръсване, толкова силно, че той се притеснявал да не се разтресе целият килер. Постарал се да се успокои. На излизане съдията забелязал открехнатата врата на килера и я затворил плътно.
Към седем вечерта си запалил още една пура, налял си чаша вино и седнал на люлеещия се стол на верандата да се полюбува на залязващото зад планините слънце. Когато се мръкнало, той включил генератора. Помотал се из вилата докъм десет, изключил го и си легнал. Щом вилата притихнала, Джийн почукал на вратата. Кой е, попитал сърдито Рей отвътре. Джийн обяснил, че търси кучето си. Рей отворил вратата и двамата разговаряли през мрежата. Джийн казал, че има къща на няколко километра, от другата страна на езерото, и че скъпото му куче Янк е изчезнало. Рей не се държал никак приятелски и казал, че не е виждал никакви кучета в околността. Джийн му благодарил и си тръгнал. Когато Нати чул думкането по вратата и разговора горе, се измъкнал тихичко от килера и излязъл през вратата на сутерена. Не могъл да заключи секретната брава. Съдията определено щял да се чуди как така вратата е останала отключена. Дотогава обаче те щели да са изчезнали в гората. Съдията нямало да открие никакви признаци за влизане с взлом, нито липсващи вещи и накрая щял да забрави за случилото се.
Естествено, братята били изумени от разкритието си и започнали да кроят планове да ограбят сейфа. Щяло да се наложи да се сблъскат лице в лице със съдията и вероятно да прибягнат до насилие, но били решени да го направят. През следващите два уикенда съдията останал в Роуаноук. Следващата седмица също.
Докато наблюдавали вилата и съдията, Джийн и Нати възобновили и производството на метамфетамини, понеже останали без пари. Преди да успеят да откраднат златото обаче, ги спипали агентите от Агенцията за борба срещу наркотиците. Джийн бил убит, а Нати влязъл в затвора.
Чакал пет години, преди да пребие съдия Фосет, да изтезава Наоми Клеъри, да ограби сейфа и да убие и двамата.
— И кой точно е Нати? — пита Уестлейк.
Всичките шестима мъже са вперили поглед в мен.
— Казва се Нейтън Едуард Кули и ще го откриете в градския арест на Монтего Бей в Ямайка. Не бързайте, той няма къде да отиде.
— Дали не е известен също и като Натаниъл Коули, твоя приятел с фалшивия паспорт?
— Точно за него говорим. Очакват го двайсет години в ямайски затвор, така че това ви улеснява. Предчувствам, че Нати с радост ще се признае за виновен срещу доживотна присъда в американски затвор, без право на освобождаване под гаранция, разбира се, само и само да се махне от Ямайка. Предложете му сделка и няма да ви се наложи да си създавате главоболия със съдебен процес.
Настава продължително мълчание. Всички си поемат дъх. Накрая Вик пита:
— Има ли нещо, което не си предвидил?
— Разбира се. Но предпочитам да не го споделям с вас.
43
Уменията ми на разказвач ги пленяват и в продължение на цял час ме засипват с въпроси. Аз се старая да им отговарям и когато започвам да се повтарям, се дразня. Дайте на няколко адвокати изобилни подробности около тайна, заради която са си изгубили съня, и те ще ви задават едни и същи въпроси по пет различни начина. Мнението ми за Виктор Уестлейк се подобрява малко, когато той отсича:
— Това е. Срещата приключи. Отивам в бара.
Предлагам му да пийнем само двамата. Отиваме на същата маса до басейна. Поръчваме си бири и ги надигаме жадно.
— Още нещо? — пита той.
— Всъщност, да, има още нещо. Нещо почти толкова голямо, колкото убийството на федерален съдия.
— Не е ли достатъчно за днес?
— Така е, но имам и един прощален изстрел.
— Слушам.
Отпивам още една глътка и се наслаждавам на вкуса.
— Ако правилно съм подредил събитията, съдия Фосет е приемал и укривал чисто злато по време на процеса за добив на уран. Ищецът бил „Албърта Майнс“, консорциум от компании с интереси по цял свят. Мажоритарният партньор обаче е канадска компания със седалище в Калгари, която е собственик на пет от най-големите златни мини в Северна Америка. Залежите на уран само във Вирджиния са оценени на двайсет милиарда долара, но всъщност никой не знае със сигурност. Ако корумпиран федерален съдия поиска няколко златни кюлчета срещу двайсет милиарда долара, защо не? Компанията дава на Фосет искания подкуп, а той им осигурява всичко, което пожелаят.
— Колко е златото? — тихо пита Уестлейк, сякаш не иска собственият му скрит микрофон да чуе.
— Никога няма да разберем, но подозирам, че съдия Фосет е получил около десет милиона долара в чисто злато. Превърнал е част от него в пари в брой на разни места. Имате информатор в Ню Йорк, но никога няма да узнаем дали златото не се е появявало и на други места на черния пазар. Нито пък колко пари е имало в сейфа, когато Нейтън най-сетне се е докопал до него.
— Нейтън може да ни каже.