Рекетьорът

Гришэм Джон

Бързо се отправям към Сейнт Джонс, към Кралската банка на Източните Кариби, и прибирам златните кюлчета на сигурно място.

Вторият ми имейл до господата Уестлейк и Мъмфри гласи:

„Здравейте,

Пак съм аз. Как можахте да не отговорите на предишния ми имейл отпреди два дни! Ако искате да намерите убиеца на съдия Фосет, трябва да поработите над уменията си за общуване. Няма да се откажа.

Не се съмнявам, че първата Ви реакция е била да скалъпите някакво обвинение и да погнете мен и Куин Ракър. Не можете да постъпите другояче, понеже сте федерални служители и е в природата Ви. Какво в нашата наказателна система събужда у хора

като Вас желанието да тикнат всички в затвора? Жалко е, наистина. Именно в затвора се запознах с десетки свестни хора, които не биха наранили никого физически и не биха извършили ново престъпление, но заради Вас излежават дълги присъди и животът им е съсипан.

Отплеснах се. Зарежете идеята за нов обвинителен акт. Обвиненията няма да издържат в съда — не че това някога ви е спирало. Просто няма раздел в огромния Ви Федерален кодекс, който бихте могли да използвате срещу мен. Още по-важното е, че не можете да ме хванете. Направите ли някоя глупост, пак ще изчезна. Не възнамерявам да се връщам в затвора.

Към този имейл прилагам четири цветни снимки. Първите три са на кутия от пури, тъмнокафява дървена кутия, ръчно изработена някъде в Хондурас. В тази кутия някой работник старателно е поставил двайсет пури «Лаво» — силни, черни, ароматни и почти смъртоносни, с остър връх. Кутията е била изпратена до вносител в Маями, а от там е стигнала до магазинчето «Вандис Смоукс» в центъра на Роуаноук, откъдето е била закупена от почитаемия Реймънд Фосет. Изглежда, че съдия Фосет е пушил пури «Лаво» години наред и е пазел празните кутии. Може би сте намерили няколко, докато сте претърсвали вилата му след убийствата. Имам усещането, че ако проверите при собственика на «Вандис», ще се окаже, че той познава добре съдия Фосет и предпочитанията му по отношение на пурите.

Първата снимка е на кутията, която може да видите в магазина. Тя е почти идеален квадрат със страна тринайсет сантиметра и същата височина — необичайна форма на кутия за пури. Втората снимка е поглед отстрани. Третата е от дъното на кутията и на нея ясно се вижда стикерът на «Вандис Смоукс».

Кутията е взета от сейфа на съдия Фосет малко след убийството му. Сега е при мен. Бих могъл да Ви я изпратя, обаче по нея най-вероятно ще има отпечатъци на убиеца, а не искам да развалям изненадата.

Четвъртата снимка е причината всички да се съберем край масата. На нея ще видите три златни кюлчета по десет унции всяко, идеални малки кюлчета без никаква регистрация ши отличителни белези (повече за това по-късно). Тези сладкишчета са били подредени по трийсет в кутия и прибрани в сейфа на съдия Фосет.

Така че една от загадките е разгадана. Защо е бил убит? Понеже някой е знаел, че той е притежавал гърне със злато.

Голямата загадка обаче още Ви измъчва. Убиецът е на свобода и след като цели шест месеца се лутате, блъскате си главите и ходите за зелен хайвер, пухтите, придавате си важности и лъжете, ВСЕ ОЩЕ НЯМАТЕ И НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА!

Хайде, момчета, откажете се. Да се споразумеем и да приключваме с този случай.

Ваш приятел,

Малкълм“

Виктор Уестлейк отмени още една вечеря с жена си и в петък в седем вечерта влезе в кабинета на шефа си, директора на ФБР господин Джордж Мактейви. Двама от асистентите на Мактейви също бяха останали, за да си водят бележки и да носят папки. Събраха се край дългата заседателна маса, изтощени от безкрайната седмица.

Мактейви беше в течение на всичко, затова нямаше нужда да преповтарят стари неща. Той започна с характерното си:

— Има ли нещо, което не знам?

Въпросът винаги можеше да се очаква и най-добре беше да получи точен отговор.

— Да — отговори Уестлейк.

— Да чуем.

— Рязкото повишаване на цената на златото предизвика огромно търсене. Ставаме свидетели на всякакви измами. Всеки

собственик на заложна къща в страната вече търгува и със злато, така че си представете какво количество се продава и купува. Миналата година проведохме разследване в Ню Йорк сред някои от най-утвърдените търговци, които топят злато, смесват го и после го продават като чисто. Още не са предявени обвинения, но случаят не е приключен. Междувременно наш информатор, който работеше за един търговец, се натъкнал на кюлче с тегло десет унции и без никакви отличителни белези. С чистота деветдесет и девет цяло и девет процента, наистина хубава стока на необичайна цена. Поразровил се и установил, че мъж на име Рей Фосет се появявал от време на време и продавал златни кюлчета с известна отстъпка срещу пари в брой. Разполагаме с видеозапис на Фосет в магазина на Четирийсет и седма улица през декември, два месеца преди да бъде убит. Явно е ходил в Ню Йорк няколко пъти годишно, продавал е кюлчета и се е връщал в Роуаноук с една торба пари. Данните ни са непълни, но въз основа на онова, с което разполагаме, през последните четири години в Ню Йорк той вероятно е продал злато на стойност поне шестстотин хиляди долара. В което няма нищо незаконно. Разбира се, ако Фосет е притежавал златото законно.

— Интересно, но?

— Показах снимката от златото на Банистър на нашия информатор. Според него златото е същото. И сега е у Банистър. Нямам представа какво количество. Кутията от пури отговаря. Златото отговаря. Ако го е получил от убиеца, тогава със сигурност знае истината.

— И каква е теорията ти?

— Малкълм Банистър и Куин Ракър са лежали заедно във „Фростбърг“ и са били по-близки приятели, отколкото смятахме. Един от тях е разбрал за Фосет и за златното му съкровище и двамата са планирали рекета. Ракър бяга от затвора, влиза в клиника за рехабилитация, за да има алиби, после чакат убиецът да удари. Той го прави и планът им вече може да бъде реализиран. Банистър издава Ракър, неговите фалшиви самопризнания предизвикват незабавно обвинение, а Банистър излиза на свобода. Навън се включва в Програмата за защита на свидетелите, напуска я, а после намира убиеца и златото.

— Няма ли да се наложи да убие убиеца, за да се докопа до златото?

Уестлейк замълча, понеже нямаше представа.

— Може би да, а може би не. Банистър иска имунитет, освен това сме сигурни, че ще настоява и за освобождаване на Ракър по силата на Член трийсет и пет. На Куин му остават още пет години от първоначалната присъда, плюс няколко допълнителни заради бягството. Ти на мястото на Банистър нямаше ли да се опиташ да измъкнеш приятеля си? Ако убиецът е мъртъв, тогава Член трийсет и пет няма да важи за Куин. Не знам. Адвокатите са долу и мъдруват.

— Това винаги звучи утешително — каза Мактейви. — Какви са недостатъците от евентуална сделка с Банистър?

— Веднъж вече го направихме и той ни излъга.

— Добре, но какво печели, ако ни излъже отново?

— Нищо. Вече има златото.

Изведнъж измореното и разтревожено лице на Мактейви се оживи. Той се засмя, разпери ръце и възкликна:

— Красота! Блестящо! Харесва ми! Трябва да наема този човек, защото е много по-умен от нас. Голяма работа е. Обвинява приятеля си в убийството на федерален съдия, а през цялото време знае, че може да обърне нещата и да го измъкне навън. Страхотно! Направи ни на глупаци.

Уестлейк също се присъедини към веселбата. Усмихна се и невярващо поклати глава.

— Не ни лъже, Вик — каза Мактейви, — защото не се налага. Лъжите са били важни преди, по време на първата фаза на плана, но вече не. Сега е време за истината, а Банистър я знае.

Уестлейк кимна в знак на съгласие.

— Е, какъв е планът ни?

— Какво е мнението на прокурора? Как се казваше?

— Мъмфри. Настоява за ново обвинение, но няма да стане.

— Осведомен ли е за всичко?