Рекетьорът
Шрифт:
Не съм имал по-близък приятел от Куин Ракър, а часовете, които прекарахме заедно във „Фростбърг“, докато крояхме плановете си, сега ми се струват като сън. Тогава вярвахме в успеха, защото нямаше на какво друго да се надяваме, но дълбоко в себе си никога не сме смятали сериозно, че ще се получи. Качваме се по стълбите, хванати за ръце, и влизаме в апартамента. Прегръщам и целувам Ванеса, после отново се представям на Ди Рей. Виждал съм го за кратко преди години в стаята за посещения във „Фростбърг“, когато идваше при брат си, но не съм сигурен, че бих го познал на улицата. Няма значение, сега сме кръвни братя, а връзката помежду ни е скрепена с доверие и злато.
Разливаме първата бутилка шампанско в четири кристални чаши — Ди Рей има скъпи вкусове — и се чукваме. Ди Рей и Куин пъхват по един
Шампанското се лее, златните кюлчета са подредени в десет колони на пода в средата на хола, всичките петстотин двайсет и четири, а ние сме седнали на възглавнички край съкровището си. Няма как да не зяпаме глупаво и дори не се опитваме да сдържим смеха си. Понеже съм адвокат и неофициалният лидер, започвам деловата част на срещата с проста сметка. Пред нас има петстотин двайсет и четири кюлчета злато, пет са продадени на сирийски търговец в Маями, четирийсет и едно са на сигурно място в сейф в банка в Антигуа. От скъпия ни приятел Нейтън сме взели общо петстотин и седемдесет кюлчета на стойност около осем и половина милиона долара. Съгласно споразумението ни Ди Рей ще получи петдесет и седем от лъскавите тухлички. Спечели десетте си процента, като осигури парите в брой, с които заловиха Куин, като плати хонорарите на Дъсти, като набави четирите килограма кокаин за Нейтън, както и пистолета и хлоралхидрата, с който го приспах. Ди Рей взе Куин след бягството му от „Фростбърг“, той следеше и освобождаването на Нейтън от затвора, за да знаем точно кога да задействаме проекта. Освен това Ди Рей плати двайсетте хиляди долара депозит за рехабилитационната клиника до Ейкрън за въображаемия проблем на Куин с кокаина.
Ди Рей отговаря за яхтата. Когато се напива, той ни дава подробен списък на разходите си, включително яхтата, общо закръглени на триста хиляди долара. Приемаме, че унция злато се продава за хиляда и петстотин долара, и гласуваме единодушно да му дадем още двайсет кюлчета. Никой не е в настроение да шикалкави, а при такова огромно състояние не е трудно да си великодушен.
В даден неизвестен и непредвидим момент в бъдещето останалите четиристотин осемдесет и осем кюлчета ще бъдат разделени поравно между Куин, Ванеса и мен. Сега това не е важно — спешната задача е да изнесем стоката от страната. Ще е нужно много време, за да превърнем бавно златото в пари, но за това ще се притесняваме после. Засега просто си прекарваме приятно, като пием, смеем се и се редуваме да споделяме своите версии за събитията. Смеем се до припадък, когато Ванеса описва как се е съблякла в къщата на Нейтън и се е показала пред приятелчетата му на входа. Куин разказва за срещата си със Стенли Мъмфри, на която се издал, че знае за Макс Болдуин и за факта, че той е напуснал Програмата за защита на свидетелите и Флорида. Имитира безумния ококорен поглед на Мъмфри при тази смайваща новина. А когато аз описвам втората си среща с Хасан и как съм се опитал да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти в пълно с хора кафене, тримата мислят, че ги лъжа.
Продължаваме да си разказваме истории до три часа през нощта. Вече сме твърде пияни, за да продължим. Ди Рей покрива златото с една завивка, а аз си предлагам услугите да спя на дивана.
44
Няколко часа по-късно бавно се връщаме към живота. Махмурлукът и умората се компенсират от вълнението заради предстоящата задача. За млад мъж като Ди Рей, живял близо до опитен контрабандист, предизвикателството да изнесе златото ни от страната е нищо работа. Обяснява ни, че вече сме запалени гмуркачи и че е купил невероятно оборудване, което е прибрано в тежки найлонови чували със знака на Американската асоциация на водолазите, всеки със солиден цип и малко катинарче. Сновем из апартамента и вадим маски, шнорхели, плавници, регулатори, кислородни бутилки, колани с тежести, компенсатори, различни уреди, неопрени и дори харпуни, чисто нови и неизползвани. След месец ще се появят в „Ибей“. На мястото на оборудването слагаме по-малки ранички и непромокаеми торби, пълни със златни кюлчета. Мъжете проверяват по няколко пъти тежестта на всяка торба, за да са сигурни, че могат да ги носят. Торбите са обемни и тежки, но така щеше да бъде и ако бяха пълни с водолазно оборудване.
Ди Рей е купил различни пътни чанти, най-здравите, които е намерил, и всичките са на колелца. Слагаме златото в обувки, несесери за бръснене, козметични чантички и дори в две кутии за принадлежности за морски риболов. Когато добавяме и малко дрехи за пътуването, багажът и оборудването ни изглеждат достатъчно тежки да потопят една хубава яхта. Тежестта е важна, защото не искаме да предизвикваме подозрения. Много по-важен обаче е фактът, че всичките петстотин двайсет и четири кюлчета злато вече са прибрани и са на сигурно място. Или поне така се надяваме.
Преди да потеглим, оглеждам апартамента. Навсякъде има разхвърляно водолазно оборудване и опаковъчни материали. Върху масата в кухнята забелязвам празни кутии за пури и ме жегва носталгия. Добре ни послужиха.
В десет часа пристига голям микробус и ние натоварваме вътре чувалите с водолазната екипировка и багажа си. Едва остава място за нас четиримата. Ванеса сяда в скута ми. Петнайсет минути по-късно спираме на паркинг на яхтеното пристанище на Вашингтон. По кейовете има хелинги и стотици най-различни лодки се поклащат лекичко във водата. По-големите са в далечния край. Ди Рей посочва натам и обяснява на шофьора накъде да кара.
Яхтата е лъскава и красива, дълга трийсетина метра, с три палуби, искрящо бяла и се казва „Ръмранър“, „Контрабандистът на ром“, което изглежда някак смътно уместно. На борда удобно могат да нощуват осем души, а екипажът е десетчленен. Месец по-рано Ди Рей е наел яхтата за едно бързо пътуване до Бермудските острови, затова познава капитана и екипажа. Нарича ги по имена. Ние се разпръсваме и започваме да разтоварваме багажа. Двама носачи помагат за водолазните чували и се превиват под тежестта им. Но не за пръв път си имат работа със сериозни гмуркачи. Стюардът събира паспортите ни и ги отнася на мостика. Паспортът на Куин е фалшив, затова чакаме, притаили дъх.
Нужен ни е един час, за да огледаме каютите си, да се настаним и да се приготвим за пътуването. Ди Рей обяснява на членовете на екипажа, че ще държим водолазното оборудване в каютите си, понеже сме маниаци по отношение на екипировката. Те го замъкват в каютите ни.
Когато двигателите заработват, ние се преобличаме като туристи и се събираме на долната палуба. Стюардът ни носи първата бутилка шампанско и поднос със скариди. Бавно потегляме от пристанището и навлизаме в река Потомак. Хората от другите яхти ни хвърлят по някой поглед. Може би е необичайно да видиш яхта с афроамериканци. Тази игра е на белите, нали така?
Стюардът се връща с четирите паспорта. Иска му се да си побъбрим. Обяснявам му, че току-що съм си купил къща в Антигуа и отиваме там да купонясваме. Накрая ме пита какво работя (с други думи, откъде са тия пари) и аз отговарям, че правя филми. Когато той си тръгва, вдигаме тост за любимия ми актьор — Нейтън Кули. Не след дълго сме насред Атлантика и брегът се скрива от поглед.
Каютата ни е голяма за яхта, тоест изобщо не е голяма. С четирите ни сака и двата непромокаеми чувала с водолазна екипировка едва има откъде да минаваме. Леглото обаче става. С Ванеса се упражняваме набързо и после спим два часа.
Три дни по-късно навлизаме в Джоли Харбър в западния край на Антигуа. Плаването е сериозно занимание на острова, затова заливът е пълен с най-различни закотвени лодки. Плъзгаме се покрай тях буквално на сантиметри, без да оставяме почти никаква следа, и се любуваме на планините. Големите яхти са събрани на едно място и нашият капитан бавно вкарва „Ръмранър“ в пролуката между други две прекрасни яхти — едната почти колкото нашата, а другата много по-голяма. В този кратък миг на богаташки живот се поддаваме на изкушението да сравняваме дължината на яхтите. Гледаме по-голямата и си мислим: Кой е собственикът? С какво се занимава? Откъде е? И така нататък. Хората от екипажа ни се суетят и привързват лодката, а след като спират двигателите, капитанът отново събира паспортите и слиза на сушата. Изминава трийсетина метра до малката сграда, влиза вътре и оправя документите.