Рекетьорът
Шрифт:
Точно в пет и половина следобед Стенли Мъмфри и двама от подчинените му се събраха около микрофона в средата на масата в заседателната зала. След броени секунди се разнесе гласът на Виктор Уестлейк и бързата размяна на поздрави бе последвана от въпроса му:
— Е, Стенли, ти какво мислиш?
Стенли не беше мислил за нищо друго, откакто бе получил имейла преди четири часа, и сега отговори:
— Вик, струва ми се, че най-напред трябва да решим дали отново да повярваме на този тип, не си ли съгласен? Все пак признава, че предишния път е сбъркал. Не признава да ни е излъгал, а твърди, че просто е допуснал грешка. Играе си игрички.
— Трудно
— Знаеш ли къде е той в момента? — попита Мъмфри.
— Отлетял от Маями за Антигуа с частен самолет. Миналият петък е летял от Роуаноук до Ямайка пак с частен самолет, после в събота отново е влязъл в страната като Малкълм Банистър.
— Някаква представа какви ги върши с тези странни движения?
— Никаква, Стенли. Озадачени сме. Оказа се, че той много умело изчезва и прехвърля пари.
— Точно така. Мога да предложа сценарий, Вик. Да допуснем, че ни е излъгал за Куин Ракър. Може би Ракър е част от плана и е участвал, за да може Банистър да излезе от затвора. А сега се опитват да спасят задника на Ракър. На мен ми прилича на заговор. Лъжи и заговор. Какво ще кажеш да ги изненадаме с неподлежащ на оповестяване обвинителен акт, да приберем Банистър и да го тикнем обратно в затвора, а после да проверим какво знае за истинския убиец. Може да се окаже по-разговорлив зад решетките.
— Значи му вярваш? — попита Уестлейк.
— Изобщо не съм казал подобно нещо, Вик. Но ако този имейл е истина и Дъсти Шивър има алиби за Куин, обвинението е прецакано.
— Да говорим ли с Дъсти?
— Не се налага. Ако той има доказателства, и ние скоро ще разполагаме с тях. Едно от многото неща, които не мога да проумея обаче, е защо толкова дълго са ги крили.
— Аз също — призна Уестлейк. — Една от теориите, които обмисляме, е, че Банистър е имал нужда от време, за да намери убиеца, ако може да му се вярва, разбира се. Честно казано, на този етап не знам на какво да вярвам. Ами ако Банистър знае истината? Ние не разполагаме с нищо. Нямаме веществени доказателства. Самопризнанието е несигурно. Ако Дъсти разполага с нещо силно, всички сме свършени.
— Да ги обвиним и да ги притиснем — предложи Мъмфри. — Утре ще свикам голямото жури и след двайсет и четири часа ще имаме обвинителен акт. Трудно ли е да пипнем Банистър в Антигуа?
— Досадна работа. Трябва да бъде екстрадиран. Може да отнеме месеци. Освен това има вероятност той пак да изчезне. Бива си го. Нека да поговоря с шефа си, преди да свикваш голямото жури.
— Добре. Но ако Банистър иска имунитет, явно е извършил престъпление и ще сключва сделка, нали така?
Уестлейк замълча за секунда и каза:
— Рядко някой невинен иска имунитет. Случва се, но не често. Какво престъпление имаш предвид?
— Нищо конкретно, но ще измислим. Хрумва ми рекет. Сигурен съм, че ще успеем да приложим ЗРКО така, че да отговаря на фактите. Заговор за възпрепятстване на правосъдието. Лъжа пред съда и ФБР. Като се замисля, обвинителният акт нараства с всяка наша дума. Започва да ми писва, Вик. Банистър и Ракър са били приятели във „Фростбърг“ и заедно са скалъпили цялата история. Ракър е избягал през декември. Съдия Фосет е убит през февруари. А сега се оказва, че Банистър ни е подхвърлил пълни глупости за Ракър и за мотивите му. Не знам за теб, Вик, но аз започвам да имам усещането, че ни правят на глупаци.
— Да не прибързваме. Най-напред трябва да установим дали Банистър казва истината.
— Добре, и как ще го направим?
— Да почакаме да видим с какво разполага Дъсти. А междувременно ще го обсъдя с шефа си. Хайде да поговорим пак утре.
— Добре.
41
В магазинче за тютюн в центъра на Сейнт Джонс виждам нещо, което отначало ме смразява, а после ме кара да се усмихна. Кутия „Лаво“, съмнителна марка пури от Хондурас, които в Щатите струват два пъти повече. Дългият десет сантиметра подобен на торпедо модел се продава за пет долара в Антигуа и за десет в магазина за тютюневи изделия „Вандис Смоукс“ в центъра на Роуаноук. Точно от там съдия Фосет обикновено купуваше любимата си марка пури. От външната страна на дъното на четири от четиринайсетте кутии от „Лаво“, които сме скътали по банките, има бял стикер на „Вандис“ с адрес и телефонен номер.
Купувам двайсет торпеда „Лаво“ и се любувам на кутията. Тя е дървена, а не картонена, а името, изглежда, е ръчно гравирано на капака. Знае се, че съдия Фосет обичал да плава с кануто си в езерото Хигинс и да пафка пури „Лаво“, докато лови риба и се наслаждава на самотата си. Явно е запазвал празните кутии.
Круизните кораби още не са пристигнали, затова в центъра е спокойно. Търговците седят на сянка пред магазинчетата, бърборят си и се смеят на своя изкусителен напевен вариант на книжовния английски. Обикалям наоколо, без да следя времето. След влудяващата монотонност на затворническия живот преминах през разтърсващото безумие на това да преследваш един убиец и плячката му и сега съм се отдал на безметежното островно съществуване. Предпочитам последното по очевидни причини. Макс е нов човек с нов живот и бързо се отърсва от предишното си бреме.
Купувам си малко дрехи, къси панталони и фланелки, плажно облекло. После влизам в банката си, Кралската банка на Източните Кариби, и флиртувам със симпатичното момиче на рецепцията. Тя ме насочва и аз в крайна сметка се представям на служителката в трезора. Жената преглежда паспорта ми и ме отвежда в търбуха на сградата.
По време на първото ми посещение преди девет седмици наех два от най-големите сейфове. Оставям вътре малко пари в брой и безполезни документи и се питам след колко ли време ще се напълнят с малки златни кюлчета. Флиртувам и на излизане от банката и обещавам да се върна скоро.
Наемам костенурка кабриолет за един месец, свалям гюрука, запалвам си една пура и се отправям на обиколка из острова. След няколко минути ми се завива свят. Не помня кога за последен път съм пушил пура и не знам защо го правя сега. Пурата „Лаво“ е къса и черна, дори на вид е силна. Изхвърлям я през прозореца и продължавам да шофирам.
„ФедЕкс“ печели състезанието. Първите пакети пристигат в понеделник сутринта към обед и понеже тревожно обикалям из „Шугър Коув“, виждам камиона още с идването му. Госпожа Робинсън, приятната дама в офиса, вече е запозната с пълната версия на измислената история. Аз съм писател и автор на филми, решил да се усамоти в една от нейните вили за три месеца, понеже напрегнато работя над роман и над сценарий върху този роман. Партньорите ми междувременно заснемат предварителните сцени. Дрън-дрън. Затова очаквам двайсетина малки пратки от Маями: ръкописи, проучвания, видеокасети и дори малко оборудване. Тя е видимо впечатлена.
С истинско нетърпение очаквам да настъпи денят, когато ще престана да лъжа.
Във вилата отварям пакетите. От кутията на една табла вадя две кюлчета, от куфарче за инструменти — четири, от роман с твърди корици — едно, от друга табла — две. Общо девет, всичките видимо непокътнати след дългото си пътуване от Маями до Антигуа. Често се чудя каква ли е историята им. Кой е отлял златото? От кой континент е? Как е влязло в страната? И така нататък. Знам, че тези въпроси никога няма да получат отговор.